Откъс от „Дълбина в небето”

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

ПРОЛОГ 

Преследването на Човека продължи повече от осем века и обхвана територия от сто светлинни години. През цялото време издирването се водеше в най-строга тайна и дори някои от участващите не знаеха точно каква е неговата крайна цел. В първите години имаше само далечни намеци и откъслечни сведения, шифровани в радиоизлъчванията. Минаха десетилетия и векове. Постепенно започнаха да се очертават едва доловими дири; разпитваха приятелите и спътниците на Човека, но наученото от тях насочваше в различни и често противоположни посоки: Човека вече бил сам и се отдалечавал все повече и повече; твърдеше се също, че е умрял още преди да започне преследването; или пък че бил събрал голяма военна флотилия и сега идвал срещу тях.

С времето между най-правдоподобните истории постепенно започнаха да се появяват допирни точки. Тяхната достоверност беше толкова очевидна, че някои от корабите промениха първоначалния курс и изгубиха още десетилетия в търсене на нови следи. Лутането и забавянето струваше цели състояния, но загубите засегнаха само най-заможните от търговските Фамилии и затова останаха в тайна. Семействата бяха достатъчно богати и щетите не успяха да подкопаят финансовите им устои. Затова пък търсенето постепенно стесни своя обсег: Човека пътуваше сам, често сменяше своята самоличност, хващаше се за кратко на работа, предимно на малки търговски кораби, но след всяко пътешествие се завръщаше отново в самия край на Обитаваното от хора космическо пространство. Гонитбата постепенно се ограничи до сто, петдесет, двайсет светлинни години и вече обхващаше едва половин дузина звездни системи.

Най-сетне вниманието на всички преследвачи се насочи към един-единствен свят в самото сърце на Обитаваното от хора космическо пространство. Вече нищо не спираше Сами да събере флота и сложи край на издирването. Екипажите и дори повечето от собствениците на кораби нямаше да знаят истинската цел на мисията. Той обаче чувстваше, че това е последният им шанс да приключат веднъж завинаги междузвездната гонитба.

Сами слезе лично на Триланд. Обяснението бе, че един флотски командир трябва да контролира отблизо работата; освен това единствен той от целия екипаж беше виждал Човека. И тъй като неговият флот беше известен по тези места, лесно би могъл да преодолее всички бюрократични пречки по пътя си. Тези аргументи имаха основание... Но и без тях Сами пак щеше да слезе лично на Триланд. „Толкова дълго чаках този миг, че за нищо на света няма да пропусна края на епопеята и залавянето му, от което ни дели съвсем малко.”

– Откъде накъде ще ви помагам да откриете някого си! Да не съм ви бавачка! – Докато казваше това дребният човек заотстъпва навътре в кабинета си. Вратата зад него беше леко открехната и Сами видя оттам да надзърта уплашено дете. Дребосъкът я хлопна под носа му, като в същото време не откъсваше очи от полицаите на Департамента по горите, които придружаваха Сами. – Пак повтарям – работя само в мрежата. Ако не сте открили там каквото ви е необходимо, тогава аз също не съм в състояние да ви помогна.

– Извинете – Сами потупа по рамото най-близкия полицай. – Извинете.

И той се запромъква през редиците на своите охранители.

Собственикът забеляза, че към него заплашително приближава някакъв висок човек и трескаво посегна към клавиатурата. „Божичко!”. Ако унищожи всички събрани данни, които разпращаше на клиентите си по мрежата, тогава тия ще останат с пръст в уста. В този миг обаче ръката му замръзна във въздуха и той смаяно се втренчи в лицето на Сами.

– Адмирале!

– Хм, наричайте ме просто флотски командир, ако това не ви затруднява.

– Да, ама разбира се! Гледаме ви по новините всеки ден! Моля, седнете! Вие ли ръководите издирването?

Рязката промяна в неговото отношение напомняше цвете, чието венче се отваря под слънчевите лъчи. Явно Чуенг Хо са съ­що толкова популярни сред обикновените граждани, както и сред службите към Департамента по горите. Само за няколко секунди техният домакин – частен детектив, както сам се наричаше, стартира програмите за търсене и взе да рови из базата данни.

– Хм... Не разполагате с име, нито с прилично описание, знаете само вероятната дата на пристигане. Добре тогава, според Департамента по горите вашият човек трябва да е някой на име Бидуел Дюкан. – Погледът му се плъзна покрай мълчаливите полицаи. Той се усмихна. – Нямат равни на себе си, ако от непълна информация трябва да се изведат някакви напълно безсмислени заключения. В тоя случай обаче... – И той предприе ново търсене. – Бидуел Дюкан... Сега като стана дума се сещам, че съм го чувал и преди. Преди шейсет или сто години беше много известен.

Никому неизвестна персона, появила се сякаш от никъде, със съвсем скромни средства, но притежаваща изключителен дар да си прави самореклама. За близо трийсет години успя да спечели подкрепата на няколко от най-могъщите компании и дори си извоюва благосклонността на службите към Департамента по горите.

– Дюкан се представяше за светски човек, но в никакъв случай не беше борец за мир и правдини. Искаше да хвърли луди пари за някаква безумна идея, която щеше да отнеме страшно много време. Какво ли си беше наумил? А, да – искаше... – Частният детектив вдигна очи от своето разследване и за миг спря погледа си на Сами. – Искаше да финансира експедиция до Изчезващата звезда!

Сами само кимна с глава.

– Дявол да го вземе, ако беше успял, сега експедицията на Триланд да е вече на половината път! – Частният детектив замълча, размишлявайки върху пропуснатите възможности. После отново се съсредоточи в търсенето. – Трябва да знаете, че беше почти на крачка от успеха. Свят като нашия навярно щеше да банкрутира от една междузвездна експедиция, но за късмет точно тогава тук се появи кораб на Чуенг Хо. Както можеше да се очаква, те нямаха намерение да променят курса, но кой знае защо част от поддръжниците на Дюкан особено разчитаха на помощта им. Само че Дюкан изобщо не си мръдна пръста и дори отказа да говори с ония от Чуенг Хо. След този случай славата му доста повехна и вече никой не хващаше вяра на неговите приказки... После той съвсем се изгуби… 

1. 

Флотата на Чуенг Хо първа щеше да кацне на Изчезващата звезда. Но това не беше чак толкова съществено. През последните петдесет години от тяхното пътуване постоянно наблюдаваха сигналните светлини на флотата на Новородените, докато летяха заедно към общата цел.

Двете странстващи из космоса флотилии се срещнаха далеч от родния свят на всяка една от тях. Това не беше нещо ново за Търговците от Чуенг Хо, макар обикновено срещи от този вид да бяха далеч по-желани. Пък и сега нямаше никакъв шанс за търговия. Вярно, в основата на всичко лежеше съкровище, но то не принадлежеше на нито една от страните. Беше скрито и замръзнало в очакване да го намерят, плячкосат, използват или експлоатират – всичко зависеше от природата на онзи, който пръв се докопа до него.

Екипажите на двете флотилии се намираха далеч от приятелите, извън какъвто и да е социален контекст, скрити за очите на възможните свидетели. В ситуация като тази коварството и измяната биха били богато възнаградени. И двете страни си даваха сметка за това.

Двете експедиции – Чуенг Хо и тази на Новородените, взаимно се изучаваха в продължение на дни, предугаждайки истинските намерения и огневата мощ на насрещната страна. През това време много споразумения бяха подписани и препотвърдени, правеха се планове за едновременно кацане в крайната точка на тяхното пътешествие. И въпреки това на Търговците се удаде да разгадаят само една незначителна част от истинските намерения на Новородените. Ето защо поканата за вечеря от страна на Новородените беше приветствана с видимо одобрение и облекчение от една част на Чуенг Хо и с хищни усмивки от страна на други членове на екипажите.

Триксия Бонзол допря рамо до неговото и протегна врат, така че само той да чуе думите й.

– Е, какво ще кажеш, Езр. Според мен храната беше вкусна. Може пък да не са решили да ни отровят точно сега.

– Въпреки това беше доста постна – прошепна в отговор той, опитвайки се да не се разсейва от нейния допир.

Триксия Бонзол, планетянка по рождение и един от специалистите в експедицията. Най-съществената отличителна черта – склонност да се предоверява на околните, което всъщност спадаше към особеностите на всички обитатели на Триланд. Тя обичаше да дразни Езр заради неговата „търговска параноя”.

Погледът на Езр пробяга по масите. Командирът на флота Парк беше довел на официалната вечеря стотина души от своите екипажи, но сред тях имаше само няколко въоръжени. Хората от Чуенг Хо се бяха смесили с новите си познайници от Новородените. Двамата с Триксия седяха далеч от масата на флотския командир. Езр Вин, стажант търговец, и Триксия Бонзол, лингвист с докторска титла. Той предположи, че Новородените на банкета са с относително нисък ранг. Според проучванията на Чуенг Хо те стриктно спазваха йерархията, но Езр не беше забелязал никакви отличителни знаци за тяхното място в нея. Някои от чужденците бяха доста разговорливи, а техният несе не се отличаваше особено от стандартния език и беше разбираем за всички. Един бледен и набит чужденец от лявата му страна не спря да приказва по време на цялата вечеря. По всичко личеше, че Ритцер Брюхел е военен програмист, макар той да не реагира на думата, когато Езр я използва. Въпреки това се виждаше, че главата му е пълна със схеми, програми, планове и проекти, които можеха да бъдат използвани през следващите няколко години.

– Тази практика е твърде обичайна и често е използвана и преди, не знаехте ли? Трябва да ги улучим точно в момента, когато още нямат развити технологии или пък не са успели да възстановят тези на миналите цивилизации – не спираше да нарежда Брюхел, пренебрегвайки седящия до него Езр и съсредоточил цялото си внимание върху стария Фам Тринли. Явно си мислеше, че пределната възраст непременно трябва да отговаря на по-висок ранг. Очевидно не си даваше сметка, че един старец винаги е губещ в обкръжението на млади и енергични хора. Езр обаче нямаше нищо против да остане на заден план. Така можеше спокойно да наблюдава околните и в същото време да остане незабелязан. Пък и повсичко личеше, че Фам Тринли се ласкае от почитта и вниманието, които чуждестранният военен програмист му оказва като на по-старши колега. Това не му пречеше обаче все да налага своето, каквото и да кажеше другият. От време на време започваше да вика пискливо, опитвайки се да наложи аргументите си. Звукът от гласа му караше Езр да потрепва.

Едно беше сигурно за тези Новородени – разполагаха с развити технологии. Имаха достатъчно бързи кораби и пътуваха в междузвездното пространство, което веднага ги поставяше в челото на развитите цивилизации. Освен това уменията им очевидно не бяха наследени от някоя древна култура, изчезнала отдавна от техните земи. Задълбочените познания върху компютрите и развитите комуникации почти ги изравняваха с Чуенг Хо. А този факт изнервяше агентите на капитан Парк много повече, от която и да е друга тайна на Новородените. Защото Чуенг Хо разполагаха с всичко най-ценно от златните векове на стотици цивилизации. При други, по-благоприятни обстоятелства, познанията и опитът на Новородените биха станали повод за изгодна и почтена търговска сделка.

Освен че бяха компетентни в много области, Новородените и работеха здравата. Езр отново огледа банкетната зала. Макар и не твърде богато и луксозно, помещението беше внушително. Жилищата в междузвездните кораби обикновено бяха неугледни и тесни. При кораби от този тип най-вече се държеше на здрава конструкция и надеждно покритие. Дори когато се движеха със светлинна скорост, едно междузвездно пътешествие траеше години, а хората от екипажа прекарваха повечето време потънали в летаргичен сън. Въпреки това Новородените бяха разбудили целия личен състав преди да стигнат крайната цел. Салонът, в който се намираха сега, беше построен за по-малко от осем дни и работата не спря, дори докато се нанасяха последните корекции в курса на експедицията. Конструкцията с форма на непълен кръг се простираше на двеста метра и беше изградена от материали, пренесени на разстояние от двайсет светлинни години.

Декорацията на помещението обаче беше направена с размах и създаваше усещане за дискретен разкош. Общият стил се доближаваше до класицизма и напомняше жилищата от ранните епохи в слънчевата система, още преди животоподдържащите системи да са били напълно развити. Новородените се оказаха вещи дори в изработването на тъкани и керамика въпреки подозренията на Езр, че био-артът отдавна е отмрял. Драпериите, килимите и мебелировката бяха разположени така, че да прикриват несъвършенствата в основната конструкция. Лекият бриз от вентилаторите подсилваше илюзията за неограничено открито пространство. Наоколо не се виждаха нито илюминатори с естествена гледка, нито монитори, които да показват някаква природна картина или заобикалящия ги космос. По стените имаше украса от ръчно изработени произведения на изкуството (дали не бяха маслени картини?). Ярките им цветове искряха дори под приглушената светлина в помещението. Езр знаеше, че Триксия едва се удържа да ги огледа по-отблизо. Според нея изкуството показваше много по-добре от езика най-дълбоките корени на една култура… 

9.

Като дете Езр Вин беше винаги закрилян и в безопасност. Само веднъж животът му висеше на косъм, но това стана поради една нелепа случайност, съчетана с престъпно нехайство.

Дори по стандартите на Чуенг Хо фамилията Вин. 23 се смяташе за многобройна с широко разклонено родословно дърво. Някои далечни роднини не се бяха виждали лице в лице от хиляди години. През повечето време Вин. 23. 4 и Вин. 23. 4. 1 живееха почти в двата края на Обитаваното от хора космическо пространство. Те се развиваха независимо едни от други, трупаха състояния и постоянно увеличаваха богатствата си. Може би идеята да се обединят отново след толкова време не беше от най-добрите, но по една щастлива случайност почти всички членове от трите клона се събраха едновременно в „Стария Киеле”. Те поизчакаха година-две, а после взеха да строят домове, които всяка здравомислеща цивилизация би нарекла палати. Споделеният бит позволи да преценят у кого колко е останало от общите им корени. Вин. 23. 4. 1 държаха вземането на всички решения да става с консенсус. Убеждението им не противоречеше на традиционните отношения във фамилията, но въпреки това леля Филипа се възмути. „Няма да допусна който и да било да се разпорежда с моята собственост!”, спомняше си нейните думи малкият Езр.

Вин. 23. 4 бяха сред най-близките роднини на родителите на Езр, макар техният диалект несе в по-голямата си част да звучеше напълно неразбираемо. Фамилия 23. 4 не си правеше труда да се придържа към общоприетите стандарти. Стандартите, а още повече вписването в черния списък обаче бяха много важни неща. Веднъж по време на пикник един от възрастните имаше грижата да следи данните от скафандрите на децата, но автоматиката нещо засякла и отчела двойно време, а на онзи дори не му ми­нало през ума, че „атмосферни секунди” за неговия братовчед означава нещо съвсем различно от смисъла, който той влага в този термин. Езр обяздваше една малка скала, кръжаща около астероида, където се провеждаше пикникът. Беше очарован, че си има свой собствен свят, който се движи като жив под ръцете и краката му. Когато въздухът му се изчерпа обаче, неговите другарчета вече си бяха намерили други игри и забави далеч от самотния ездач. Отговорникът не обърна внимание на сигналите за помощ от скафандъра на Езр, а детето в станалия ненужен предпазен костюм едва не се прости с живота.

Езр си спомняше единствено, че дойде в съзнание под надзора на съвсем нов отговорник. Много Ксек след това всички се грижеха за него като за истински принц.

Досега Езр Вин се беше пробуждал след летаргичен сън винаги в прекрасно настроение. Вярно, не минаваше без обичайната дезориентация; винаги се появяваше и характерното за това състояние физическо неразположение, но спомените от детството му подсказваха, че те много скоро ще преминат и всичко отново ще е наред.

Този път събуждането не беше по-различно от предишните, освен че стана някак много по-нежно и внимателно.

Той лежеше отпуснат в безтегловността, сгушен в топлото легло. Ориентацията му бързо се възстанови – високо над него се виждаше таван. На стената зад леглото имаше картина... толкова педантично изработена; най-вероятно беше фотография. „Триксия мрази тези картини.” Мисълта за миг проблесна в съзнанието му, повлече със себе си спомени и преживявания. Триксия. Триланд. Експедицията към Изчезващата звезда. При това той не за първи път се събуждаше тук. Беше преживял ужасни неща... Засадата на Новородените. Как ли успяха да я подготвят? Но защо не си спомняше нищо, което се е случило непосредствено преди да потъне в сън? Носеха се из космическия мрак в един повреден спускателен апарат. Флагманският кораб на Парк е унищожен. Триксия...

– Мисля, че това най-после го върна в съзнание, Пастирю.

Гласът беше женски.

Той неволно извърна глава по посока на звука. Анне Рейнолт седеше на ръба на леглото му, до нея видя Томас Нау.

– О, стажант Вин, радвам се да ви приветствам отново сред живите.

Усмивката на Нау показваше загриженост, но дори тя не промени надутото му държание. На Езр му трябваха няколко секунди, докато успее да произнесе нещо сравнително разбираемо:

– Као... учи... Какво се случи? Къде съм?

– Вие сте на борда на моята главна резиденция. Изминаха осем дни, откакто вашата флота се опита да унищожи корабите ми.

– Ъ?!

„Ние да сме ви нападнали?!”

Нау подигравателно наклони глава, забелязвайки недоумяващото изражение на Вин.

– Държах да присъствам, когато дойдете в съзнание. Директор Рейнолт ще ви запознае с подробностите, но аз исках лично да ви уверя в своята подкрепа. Назначавам ви за предводител на онова, което е останало от флотата на Чуенг Хо.

Той стана и потупа внимателно Вин по рамото. Езр проследи с поглед водача на Новородените, докато той излезе от стаята. „Предводител на флота ли?”

Рейнолт му донесе кадри от развоя на битката, чиято бруталност той трудно можеше да асимилира. Не е възможно всичко това да е лъжа... Хиляда и четиристотин души от Чуенг Хо станаха жертва на атаката – почти половината от личния състав. Четири от седемте междузвездни кораба на Чуенг Хо бяха унищожени, двигателите на останалите – извън строя. Почти всички по-малки средства за придвижване или имаха сериозни повреди, или изобщо не можеха да се използват. Подчинените на Нау се бореха с всички сили да потушат горящите в орбитата на планетата пожари. Като че ли нямаха нищо против да продължат „съвместната експедиция”. Всички суровини, които извлякоха от недрата на Арахна, сега щяха да послужат за снабдяване на поселищата, построени от Новородените в точка L1* на системата слънце/планета.

Рейнолт му даде да разгледа и списъците с личния състав. Всички на „Фам Нувен” бяха мъртви. Капитан Парк и неколцина от членовете на Търговския съвет също станаха жертва на нападението. Повечето от екипажите на оцелелите кораби бяха невредими, но всички висши ръководители се намираха в състояние на летаргичния сън.

От нетърпимия главобол, който мъчеше Вин през последните минути, прекарани на спускателния апарат, нямаше и следа. Според Рейнолт Новородените го бяха спасили от някаква „злополучна зараза”. Само една зараза обаче можеше да се задейства едновременно на толкова места и по едно и също време – повсеместен психически срив. Лъжите на Новородените можеха да се приемат единствено като опит да се покажат цивилизовани. Планирали са тази атака още от самото начало и са я изчислили до последната секунда.

Анне Рейнолт поне не се усмихваше, докато изговаряше всички лъжи. Но тя изобщо рядко се усмихваше. Директор по въпросите за човешкия ресурс Рейнолт. Странно, дори Триксия не бе доловила какво се крие зад това. Отначало Езр мислеше, че Рейнолт се бори с чувството за срам, защото много рядко се решаваше да го погледне в очите. Едва по-късно осъзна, че за нея е също толкова вълнуващо да гледа физиономията му, колкото и да изучава стената насреща. За директора по въпросите за човешкия ресурс той не беше личност; на нея не й пукаше дори за загиналите.

Езр внимателно прочете всички доклади. Не изпита нито злорадство, нито болка, когато видя сред жертвите и името на Сам Дотрейн. „Името на Триксия обаче го няма в нито един от списъците.” Най-сетне стигна до раздела с оцелелите и тяхното местоположение в момента. Близо триста души, които битката завари в лагера на Чуенг Хо, сега бяха на път към L1. Езр прегледа имената, опитвайки се да си припомни човека, който стои зад всяко едно от тях – все млади хора, сред които нямаше учени или представители на Триланд. Нямаше я и Триксия Бонзол. Той отвори нова страница – друг списък. Триксия! Тя фигурираше в него и дори беше записана в раздела „Лингвистичен отдел”…