Тази пионерска класическа творба придава ново измерение на използването на астрологията като мощно средство за разбиране на житейските модели. Лунният цикъл е уникално техническо откритие, разкриващо значимостта на цикличната взаимовръзка между Слънцето и Луната като фази от по-обхватен процес. Тук Ръдиар формулира и описва за първи път осемте слънчево-лунни типа личност и значението на картите за новолунието преди раждането и за прогресивните новолуние и пълнолуние.
Тази основополагаща книга съдържа:

Слънцето и Луната като динамичен модел на взаимовръзка.
Жребият на щастието като индекс за личността и щастието.
Локус Фортуна в домовете и зодиакалните знаци.
Точката на духа и Точката на озарението.
Планетите във връзка с лунния цикъл.
Вторичните прогресии и значението им.
Как да интерпретираме и прилагаме прогресивния лунен цикъл.

Новарското представяне на прогресивния лунен цикъл в тази книга е неоценима техника, която дава прозрение как да използваме всички житейски събития в реализацията на вродените ни възможности. Смисълът на специфични случки е разгледан като подредена серия от лунни фази в контекста на целия житейски модел – от раждането до смъртта. Това е точен и ясен начин за предвиждане на значими повратни точки и преходни периоди и за разбиране на нашия индивидуален график на разгръщане и реализация.

Дейн Ръдиар (1895-1985) е считан за един от най-съзидателните творци на своето поколение – писател, философ, психолог, астролог, композитор, художник. Неговите новаторски възгледи вдъхват живот на остарели концепции и преформулират със съвременно звучене психологичeските и философските трактовки, които могат да помогнат на личността да се настрои в съзвучие с космическите цикли и дълбокото им значение.
Дейн Ръдиар е международно признат пионер на модерната личностно-ориентирана астрология.  

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

 
Връзката между Луната и Слънцето протича вълнообразно, съгласно нарастването и намаляването на лунната светлина, или отдалечаването й от Слънцето и завръщането към него. Цикълът започва при новолуние, когато Луната се губи в сиянието на Слънцето. Приблизително ден по-късно на западното небе след залез се появява тънкият полумесец на Луната. При „първа четвърт” Луната става полукръгла и по време на слънчевия залез се издига в зенит. Зодиакалното разстояние между двете светила продължава да се увеличава, като същевременно Луната става все по-кръгла и ярка, докато лунният изгрев на изток не съвпадне със залеза на Слънцето на запад. Лъчите на залязващото Слънце преминават покрай повърхността на Земята, за да бъдат отразени в лунното огледало. Понеже Луната е достигнала максималното си отдалечаване от Слънцето, но е разположена с лице към него – тя наистина изглежда колкото Слънцето. През нощта тя може да излъчва пълнотата на Слънцето за земните създания, които сега получават слънчевата „идея-семе” в цялата й завършеност – и могат да общуват със Слънцето, като асимилират пълнотата на лунното причастие.
После, сякаш заради нейния дар за Земята, Луната, постепенно изгубвайки яркостта си, привидно забавя движение, за да се приближи до Слънцето, копнеейки за блясъка му. При фазата „последна четвърт” тя е видима на зенита по време на изгрева на Слънцето. Ставайки все по-силно, притеглянето й към Слънцето я принуждава да изгрява по-късно и по-късно през нощта, докато – около три дни преди края на цикъла – тя се издига, когато зората вече е започнала да оцветява източното небе. През следващите дни Луната вече не се вижда, изгубена е в жизнерадостната светлина на Слънцето. Тя се обръща към него, за да се напълни отново с мощта на светлината – за да успее пак да я принесе в дар на земните създания.
Този поетичен и символичен разказ може да бъде разделен – на езика на геометрията – на циклична серия от ъглови стойности. Взимовръзката между двете светила може да бъде измерена в дъгови градуси и минути и това ни дава студената математика на астрологическите аспекти. Термините „аспекти” и „фази” са взаимнозаменими, понеже и на двата може да се придаде или сетивно, или абстрактно и алгебрично значение. Речникът определя „фази” така: „Различно осветеният видим облик, представян от Луната и няколко планети, различното количество по-върхност, видимо от Земята, се нарича фаза.” А абстрактното значение се обяснява по следния начин: „При равномерно кръгово движение или в цикъл от периодични промени „фазата” определя точката или степента в периода, до която е стигнало въртенето или трептенето, разглеждана спрямо стандартната позиция на точката или предполагаем начален момент.”
Лунният цикъл е „серия от периодични промени” – но, да не забравяме, че става дума за изменения на слънчево-лунната взаимовръзка, а не на положението на Луната спрямо теоретично статична точка (такава като „неподвижна звезда”). „Предполагаемият начален момент” на лунния цикъл е конюнкцията на Слънцето и Луната, при която разстоянието по дължина между двете небесни тела се равнява на 0°. Моментът на максимална дистанция между тях (180°) е опозицията. През периода на нарастване на Луната, от съвпад до опозиция, тя едновременно увеличава своята яркост, пълнота и разстояние от Слънцето, после по аналогичен начин намалява всичко това през периода си на намаляване – от опозиция към съвпад. Опозицията представлява пика на слънчево-лунния вълнови ритъм, конюнкцията указва най-ниската точка.
Между тези две фази най-типичните появи на Луната са известни като „сърповидна Луна” и Луна в първа и последна „четвърт”. И двете се наблюдават и през периода на нарастване, и през периода на намаляване на Луната. Полумесецът обикновено е видим около два дни след новолуние. Сърповидната фаза придобива допълнителна значимост благодарение на обстоятелството, че пълният лунен диск обичайно се вижда смътно (при ясно небе) като продължение на полумесеца. По такъв начин сърпът (на английски тази дума има общ корен с термина „растящ”) ни дава обещание за пълнолуние – очакване за пълната яркост, която ще настъпи. Тази светлина при сърповидната фаза обаче е слънчевото сияние, отразявано от Земята върху Луната. Тя е „земният блясък”. Символично казано, представлява светлината, която достига до юношата от колективните (общо-културни) идеали или цели на народа му. Тя не е непосредствено „слънчев” (тоест индивидуализиран) дух, а дух, който докосва индивидуалното съзнание чрез двойно отражение. Този дух е като подсъзнателно колективно откровение, свойствено на „човешката природа”.
През намаляващия период на Луната сърповидната форма е обърната наобратно (на изток), а точката, достигната при образуването на тази типична форма – но този път при намаляваща яркост – е наричана в алхимичните школи по астрология „балсамична Луна” – термин, чиито произход изглежда неизвестен. Тази фаза на намаляващата Луна в известен смисъл символизира окончателното освобождение на семето на цикъла, клонящ към своя край. Тя представя също пристъпването на Луната в светилището на слънчевата сфера, а влизайки, тя донася на Слънцето новата „нужда” на Земята. Луната е майката или любимата, която отправя петиция към божествения дух от името на обърканите и разпадащи се земни създания. Тя е каещата се грешница, молеща за милост, монахинята, която чете молитвите си в полза на човечеството, потънало в грях. Тя е тамянът („балсамът”) или молитвата, издигаща се към Слънцето, която призовава за ново откровение, нов Месия, ново изливане на духа и светлината чрез нова лунна структура – ново тяло, нов образ на действителността, нова идея, призвана да разреши вечно повтарящите се съмнения и неувереност на човека.
При сърповидните фази Луната се разполага на разстояние от 18° до 36° от Слънцето. Този период е съсредоточен около 30-градусова взаимовръзка между Луната и Слънцето: аспект полусекстил. Разстояние от 45° се нарича полуквадрат. Важният аспект полусекстил символизира – през фазите на нарастване – края на субективния период от лунния цикъл и определеното навлизане в сферата на обективното проявление. Тази област е и място на битки и конфликти, защото новата конкретна структура или концепция може да стане явна само на почва, освободена от останките на предишни структури или идеи. 45-градусовата фаза на Луната още не се отнася до самия процес на разчистване, а по-скоро до първия шок при откриване на обективния свят. Именно тогава новата концепция и младата личност се сблъскват с предишните идеи, изпълващи разума, или с много личности в широкия свят, които са явно враждебни или потенциално антагоистични....
Съвременната астрология придава голяма важност на рождения ден на индивида, чиито живот и характер се изучават. Отговорност за подобно излишно подчертаване на така наречения „слънчев знак” на човека отчасти носят астрологическите списания, на които им се налага да разчитат на опростени и обобщени данни, за да достигат до по-голям брой хора. Като правило, всеки знае на кой ден от годината е роден, и именно той – рожденият ден – говори за положението на Слънцето в зодиака с точност до два градуса. Така сред хората, които се интересуват от астрология – дори и съвсем повърхностно – се е развил навикът да казват за себе си: „Аз съм Овен” или „Аз съм Дева” и така нататък, с което имат предвид, че при раждането им Слънцето се е намирало в зодиакалния знак Овен или Дева.
Безусловно такова отъждествяване на „аза” със зодиакалната позиция на Слънцето е истински валидно; обаче, макар и Слънцето без съмнение да е най-основният фактор в рождената карта, то не е единственият множител с фундаментално значение – и мястото на Слънцето в зодиака не е единственият начин за характеризиране на особената му важност в хороскопа на индивидуален човек. Зодиакът, както вече казах, е цикъл на положенията, отчитащи видимото годишно преместване на Слънцето спрямо предполагаемо неподвижна начална точка: пролетното равноденствие. Следователно, зодиакалното положение на Слънцето разкрива колко далеч е отишло то след пролетното равноденствие (точката, определена като 0° в Овен), тоест от момента, когато е преминало равнината на екватора в направление на север.
Но зодиакът отбелязва траекторията на Сънцето, сякаш нищо не съществува или не се мести освен този великолепен и величествен владетел на небето – Слънцето, нашият „крал”! Понеже повечето хора също смятат своето „аз” за такава царствена и величествена фигура, която единствена има значение в малката им вселена, то за тях е естествено да се стремят да отъждествяват основния характер на собствената им същност със зодиакалната позиция на Слънцето. Слънцето се възприема като нещо, което съществува само по себе си и от което произтичат цялата жизнена сила и енергия. Казват, че то се отнася до основната „цел” на живота, до „волята” на „истинския” човек. По своята същност тези слънчеви фактори не подлежат на никаква промяна или влияние на взаимовръзка; това е земната природа, която – ориентирайки се различно спрямо тях – ги кара да изглеждат различни. Обаче, в геоцентрична астрология Земята няма роля в небесните взаимовръзки; тя е само получателят на небесните влияния, обект, на който въздействат небесните тела. Астрологическите взаимовръзки касаят само движенията на две или повече небесни тела, а първата, която обикновено се разглежда, е връзката между Луната и Слънцето. Тя е и най-основната. 
Цикличната взаимовръзка на Луната със Слънцето създава цикъла на лунния месец и всеки момент от месеца и деня може да бъде характеризиран смислено от положението му в този лунен цикъл. Така човек може да каже: „Аз съм фаза първа четвърт”, или „Аз съм фаза пълнолуние” със също точно толкова основание, с което заявява „Аз съм Везни”. Хората може да бъдат разделени на типове според символичното значение на най-важните периоди от лунния цикъл, както и според знаците на зодиака. Но, когато се прави типизирането, основният фактор, използван като основа за класификацията, не е само Слънцето, а слънчево-лунната взаимосвързаност, и класификацията ще се отнася към аспекта или равнището на цялото човешко битие, в което най-важен е елементът на взаимосвързаност.
Ако човекът е описан, а човешките типове са класифицирани, с оглед на архетипното предназначение на живота му (т. е., „представите” на Бог какъв човек трябва да бъде или в какво да се развие), тогава зодиакалната позиция на Слънцето при раждането е логично и достатъчно символично указание. Но човекът не е само унитарна същност в съвършена изолация или трансцендентна отчужденост от всички връзки. Да кажем, Слънцето блести с някаква цел, но осъществяването й включва други фактори, освен сиянието на светилото. Изпълнението на предназначението включва посредници и разпределителни средства, които свръзват в едно, в пределите на съответстващите органични структури, еманацията на слънчевия дух и хаотичните материали на Земята.
Тези средства действат в човека в две основни области: сферата на двойнствеността и двуполюсния „живот”, представлявани от слънчево-лунната взаимовръзка (тоест цикъла на лунния месец), и областта на многократната интеграция, символизирана от слънчевата система като космическо цяло, с многото й междупланетни цикли. В тази творба аз се занимавам изключително с първата област – с базовия процес, съгласно който нуждите на Земята и нейните създания призовават от сърцето на Слънцето нов импулс или вибрация, която може да бъде усвоена и използвана благодарение на различните конкретни структури или органи, създавани от Луната. Само една цел на Слънцето би означавала малко без пътищата и средствата тази цел да бъде превърната в действителност. Най-духовният импулс ще се окаже безполезен, ако човек не открие метод и адекватни средства, с които ще го накара да работи.
Слънчевият импулс трябва да бъде направен действащ – това е първата стъпка. Той следва във времето си да разкрие на съзнанието целта си, така че после съзнанието да може да трансформира инстинктивното и сляпо пробуждане в осъзнат, значим и съзидателен тип човешка дейност – това е втората стъпка. Първата стъпка се отнася до периода на нарастване на Луната, докато втората стъпка се причислява към периода на намаляване.
Тук трябва да подчертая още веднъж, че „фазите на Луната” не трябва да се разглеждат като лунни фактори. Те са резултатът от слънчево-лунната взаимовръзка. Слънцето се движи, както и Луната. Лунният цикъл е съчетанието на периодичните им движения. Затова, ако кажем за човек, че той е „тип първа четвърт”, ние не го оценяваме от лунна гледна точка, а с оглед на слънчево-лунния фактор. Това обезателно трябва да се подчертае, защото, заблудени от очевидния факт на промяна в облика на Луната, хората безрезервно вярвали, че в течение на лунния месец самата Луна претърпява трансформация. Но Луната не се променя. Трансформация търпи светлината й, а тя е дарът на резултатите от слънчево-лунната взаимовръзка за земните създания.
Следователно, „лунният рожден ден” за един индивид е специфична фаза от слънчево-лунното взаимодействие, която е била оперативна при раждането му – точно както официалният му рожден ден (с оглед на слънчевия годишен цикъл) представлява, приблизително, точката, до която е достигнало Слънцето в годишното си зодиакално пътешествие. От последното можем да разкрием природата на вродената енергия и основната архетипна цел на човека; от лунния рожден ден узнаваме как оперира процесът на живота в индивидуалната личност, каква е свойствената й позиция при разрешаването на истинските жизнени проблеми на взаимовръзките и при конкретното и практическо проработване на архетипната цел, изявена чрез зодиакалния градус на рожденото Слънце.
Първият тип указания, отбелязвани от лунния рожден ден, зависят от това в какъв период от лунния цикъл се пада той – при нарастване или намаляване на Луната. Полуцикълът на нарастване подчертава способността за изграждане на органични структури, а полуцикълът на намаляване показва капацитет за освобождаване на съзидателен смисъл – или за разбиване на остарялата черупка, която вече не съответства на „нуждата на времето”. И ако приложим тази много обща класификация към няколко съвременни деятели, веднага ще видим колко полезно може да е указанието от „определеното място” на човека и от описанието на дейността му сред хората, с които установява взаимовръзки...
***
Следващата логическа стъпка за определяне значението на лунния рожден ден се прави чрез разделяне на лунния цикъл на четири основни периода: от новолуние до фазата първа четвърт, от първа четвърт до пълнолуние, от пълнолуние до последна четвърт, от последна четвърт до новолуние. Откриваме, в допълнение, че срединните точки на всеки от тези периоди са моменти на значителни конфронтации във взаимовръзката и на освобождаването на енергия (положително или разрушително). Това ни дава следващия модел, който е цикличен – и следователно се повтаря безкрайно:

1. Новолуние – първа четвърт
Това е период на инстинктивна, енергична, в същността си неосъзната и неукротима дейност. Каквото и съзнание да има тук, по същността си то е субективно, склонно да не прави точно разграничение между вътрешни желания, мечти или чувства, и истинската действителност на външния свят. Човекът, роден през такъв период от лунния месец, преди всичко ще се стреми да разкрие какво представлява сам по себе си; което означава – на това равнище от личния опит – колко далеч може да се разпростре, отделяйки жизнените си енергии и тяхната сърцевина – „тона” (или слънчевата енергия ), който налага формирането на нови органични структури и нови душевни способности. Импулсивността и спонтанността са характерни за този период; но също – в отрицателен смисъл – объркването на ценностите и липсата на ритмично равновесие при освобождаване на прилива от жизненост – физиологическа и психологическа.
Това е сърповидната фаза на нарастващата Луна и тя приключва, когато Луната и Слънцето са на 45° разстояние. Това се случва през четвъртия ден от лунния цикъл, когато средната скорост на преместване на Луната е 13,5° на ден, а Слънцето също напредва с близо 1° на ден. Затова етапът „получетвърт” настъпва, когато Луната надхвърли отстояние от 48° спрямо зодиакалната позиция на новолунието. На този етап започва да се проявлява състояние на повече или по-малко остро напрежение. Импулсът на слънчево-лунната воля за разширяване е по-силен отвсякога – в смисъл, че той действа посредством по-добре организирани биопсихологически (лунни) средства; но съпротивата на външния свят срещу него нараства дори още по-остро и дейността, родена от слънчево-лунния контакт при новолуние, се оказва възпрепятствана от други действия. Това дава началото на процес на трансформация в лунните структури и оттам нататък обективното съзнание се развива сериозно. „Новото” среща „старото” въз основа на битка на воли и от тази борба (която може да е конфликт) се развиват чувства, комплекси и физиологични отклонения. Общият „живот” се оказва все повече променян от индивидуален тип акцентиране. Индивидуализацията започва. Тя нараства, докато се достигне фазата първа четвърт.

2. Първа четвърт – пълнолуние
Както вече видяхме, фазата първа четвърт символизира криза във взаимовръзката – действена криза, която включва същевременно отричането на онова, което не се съчетава с нарастващата жизненост, и преднамереното изграждане на нови структури и способности, които ще позволят да се овладее настъпващия блясък на пълнолунието и той да бъде усвоен. Периодът, следващ фазата първа четвърт, е време, през което препятствията трябва да бъдат преодолени, когато е необходимо да се противостои на враждебността на стария свят. Преднамерената дейност е в своя пик в средата на този втори период от лунния месец, когато Луната и Слънцето образуват аспект от 135° (квадрат и половина). За този ъгъл може да се каже, че е полуквадрат (45°) плюс квадрат (90°). Но докато полуквадратът създава конфронтация, шокът от която е рязък и понякога опустошителен за неподготвения организъм, аспектът квадрат и половина символизира преднамерен тип битка, към която растящият организъм или личност форсира собствените си проблеми в името на постепенно изясняване на индивидуалната цел. Човек може да каже, че – в повечето случаи – при 45-градусовата фаза от лунния цикъл външният свят атакува разпростиращия се организъм, докато при 135-градусовата фаза именно индивидът умишлено се стреми да смачка всички препятствия по пътя си. Ако, обаче, опитът е неуспешен, тогава може да се развие някакво органическо-психично смущение, характерен пример за което се явява прегарянето.
Докато се доближаваме до пълнолунието, индикациите за лична зрелост и просвещение стават по-силни. С такъв лунен рожден ден човек трябва да достигне някакво удовлетворение, обективно разбиране или озарение...