Луната и Слънцето символизират два изначални и много различни психологически процеса, които действат у всички ни. Лунното сияние, което примамва обратно към регресивното сливане с майката и безопасността на първичния съд, ни учи как да се свързваме, да изпитваме съпричастност и да се грижим за самите себе си. Слънчевата светлина, която ни води към тревожността, самотата и опасността, разкрива нашата скрита божественост и правото ни да бъдем горди съсъздатели на Божията Вселена. 

Това е нова, вълнуваща част от поредицата, базирана на Семинарите по психологическа астрология, проведени от Лиз Грийн и Хауърд Саспортас. Те заедно дискутират митологията и психологията на Луната, значимостта на взаимоотношенията, ролята на бащата в индивидуалното развитие и въздействието на майката, начина, по който ние смесваме енергиите на Светилата, развивайки се през цялото си битие.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА

Героят с хиляди лица
СЛЪНЦЕТО И РАЗВИТИЕТО НА СЪЗНАНИЕТО
от Лиз Грийн
Бих искала тази сутрин най-напред да поговорим за едно от най-старите и най-дълбоки митични въплъщения на Слънцето: древният символ на царствеността. До началото на XX в, царствеността е схващана като земно въплъщение на божественото, простосмъртен съд, чрез който волята на божеството се изявява пред света. Някои от вас може да сметнат това за странно, особено като се има предвид, че Швейцария е най-старата демокрация в Европа и никога не е имала крале. Но у всички нас има архаичен слой, който и днес още реагира на магическия символ на царственото. В древни времена царят е бил и свещеник, а ролята на управник на народа се е съчетавала с функцията на понтифекс – строител на мостове, посредник между небето и земята. Докато изследваме слънчевата митология в тазсутрешната лекция, може би ще е полезно да не забравяме символа на царственото, тъй като той обединява различни митични слънчеви фигури.
Вчера ние с Хауърд говорихме за Луната като вродено инстинктивно измерение на личността. Макар че вероятно е необходимо да работим, за да изразим Луната, лунната ни природа не се стреми съзнателно да развива някакви цели в света. Самоподхранващото свойство ни е вътрешноприсъщо; трябва само да се вслушаме в него. Луната по природа е регресивна, винаги ни дърпа към миналото, към връзката майка-дете, защото основните емоционални и телесни потребности по същество не се променят. Но Слънцето е прогресивно. То е динамичен, активен принцип, който се развива през целия ни живот. Ние и така не го разгръщаме докрай, защото този аспект от личността винаги е в процес на промяна, на движение към някаква бъдеща визия или цел. Някои от вас може би познават онова, което Джоузеф Кембъл нарича „мономит” – историята на героя, която се среща в митологията на всяка култура. Митът за героя е слънчев мит, защото героят винаги върши нещо. Той не се ражда автоматично като герой. Трябва да спечели правото си да стане герой и цар, и подходящ носител на бога, който го е създал. Тук трябва да подчертая, че героят, който винаги е мъж, не е изключително притежание на мъжете – не повече, отколкото лунната майка е изключително качество на жените. У всички нас има и лунно, и слънчево измерение. Развитието на мита за героя чрез развитието на Слънцето е точно толкова важно за жените, колкото и самоподхранващата мъдрост на Луната за мъжете. Прилагателните „мъжки” и „женски”, когато се използват за описване на символичен образ, не се отнасят към единия или другия пол. В тези случаи става дума за качество на енергията – приемаща или динамична, за което мъжките или женските божества в митовете са най-подходящите образи. По същия начин, както се надявам, че ще видите по-нататък през седмицата, митичният сьвпад или брак между Слънцето и Луната описва потенциала на вътрешната връзка между тези два различни аспекта на личността и у двата пола.
Сега нека да погледнем диаграмата за Слънцето (фигура ). Повечето от материала, който ще използвам за описване на мита на слънчевия герой, идва от Джоузеф Кембъл, чиято книга „Героят с хиляди лица” е едно от най-добрите психологически проучвания на мита.
Преди да го свържа с астрологическия символизъм, бих искала да нахвърлям основните етапи от пътуването на героя. Най-напред, рождението му е странно или знаменателно; обикновено той е дете на бог и простосмъртна жена. В някои случаи, като например римския герой от гръцки произход Ахил, е обратното, баща му е смъртният Пелей, но неговата майка е морската богиня Тетида. Имаме и троянеца Еней, чийто баща е смъртният Анхиз, а майка му е богинята Афродита. Но независимо кой от двамата родители е бог, една от характеристиките на героя е, че той е хибрид между човешкото и божественото и следователно е предназначен да бъде понтифекс.
Като дете героят няма представа за истинските си роднински връзки. Мисли, че е като всички други, но има натрапчивото усещане, че е различен и му предстои изключителна съдба. Една от основните теми в търсенията на героя е откриването на истинския му произход, който е едновременно смъртен и безсмъртен. В този митичен образ на хибридния произход прозираме дълбокото чувство за двойственост, убеждение, че не сме създадени само от пръст и обречени да се храним, множим и да умрем. Всеки от нас е изключителен, уникален, има лична съдба, индивидуален принос към живота. Луната е нашият телесен живот, създаден от смъртни и предречен от генетичното ни наследство. Но Слънцето у нас усеща, че трябва да търсим нещо, да пътуваме към неизвестно бъдеще, че в сърцевината на „Аз”-а има дълбока мистерия.
Много деца си въобразяват, че са осиновени. Тези двама съвсем обикновени хора, които се суетят насам-натам из къщи, не може да бъдат истинските ни родители. Всъщност ние сме родени или създадени от някой специален, прекрасен човек, принц или принцеса, държавен глава, но това е тайна. Тази фантазия е толкова често срещана сред децата, че можем да предположим, че е архетипна. Тя е едно от местата, където митът си пробива път в обикновения човешки живот, преди „действителността” да изтрие целия въображаем свят на детството. Същият мотив се среща често във вълшебните приказки, където доведена майка или доведен баща е заменил истинския родител. Макар че липсващият родител може да не е божество, той е забулен в мистерия. Доведеният родител обикновен е непоносим, а детето има изключителна съдба, в която се включва бягство от потискащата среда и разкриването на истината за неговото рождение.
Съзнанието ни за Слънцето може най-напред да се изрази в тази ранна фантазия за тайнствен непознат родител или за „висша” съдба, която ни очаква. Слънчевата част от нас не се чувства обект на лунните цикли и законите на съдбата, на които се подчиняват нашите емоции и телата ни. Тя упорито отказва да бъде обикновена. Много хора откриват това нещо в средата на живота си и съм чувала клиенти на около 40 години да казват: „Имам чувството, че съществува някаква по-дълбока причина да се родя. Вече не съм доволен от старите цели да имам пари, емоционална сигурност и постижения в обществото.” Това събуждане на слънчевия принцип нерядко съвпада с началото на период на себеизследване, което на свой ред може да бъде ускорено от някаква криза, оставяща след себе си депресия и недоволство. Колко от вас са изпитвали подобно нещо? Значи всички знаят за какво говоря.
Аудитория: Отначало е много трудно това да се изрази в смисъл на конкретни цели.
Лиз: Да, така е, защото Слънцето не се занимава всъщност с конкретния свят като свое окончателно предназначение. Материалната действителност е в сферата на Луната и често пъти онова, което смятаме за цели в първата половина от живота си, всъщност представлява нуждите на лунната сигурност, изразяващи се в светски термини. Слънчевите цели са вътрешни, свързани със себереализацията и усещането, че животът ни е изключителен и изпълнен със значение. Тези цели се дефинират много трудно, различни са у отделните индивиди по отношение външния израз, от който се нуждаят. Сократ нарича тази тайнствена вътрешна движеща сила свой демон, съдба, която налага на индивида да я превърне в свой идеал. Слънцето казва: „Аз не съм просто някаква стара мишка или заек, или зелка. Животът ми означава нещо. Аз имам потенциал, който още не съм осъществил.” Виждате защо пренебрегването на този слънчев подтик е в ущърб на самите нас, защото ако не направим геройския скок, ако не дадем някакъв свой уникален творчески принос, колкото и да е малък, сме осъдени на вечните мъки на неизживяното „Аз”. Тогава имаме причина да се страхуваме от смъртта, защото не сме живели истински. Друг важен елемент в детството на слънчевия герой е, че обикновено на него му завиждат или го преследват, неизвестно защо. Понякога врагът е съпругът на майка му, който всъщност му е неистински баща. Понякога това е цар узурпатор или злодей, който е получил предзнаменование и се страхува, че героят ще го надвие, щом възмъжее. Виждаме тази тема в историите на гръцкия герой Персей, както и в притчата за Иисус, който още като дете е преследван от цар Ирод. Темата за завистта и потенциалната заплаха, която героят представлява за управляващите, е нещо, на което ще се връщам много пъти, докато разглеждаме слънчевото пътешествие. Светилото е изключително и изразът на тази изключителност често пъти предизвиква разрушителни желания у другите. Ако то остане неосъзнато, възможно е също така да събуди у индивида разрушителна завист към другите. Когато изследваме някой мит, можем да бъдем сигурни, че намерим навсякъде в живота на обикновените хора.