Втора книга на юга

Летописът разказва събитията при завръщането на Черния отряд към своите корени в Катовар, видени през очите на Господарката. Отправили се на юг в търсене на своята предистория, наемниците се оказват намесени в политическите кроежи на управниците на градовете, които се намират на границата със Сенчестите земи. 
В решителната битка край Талиос отрядът губи битката, но спасява града.
Господарката става новият Капитан и продължава мисията на наемниците, въпреки коварството на жреците и градоначалниците, за спасяване
на тамошното население от прокобата на оцелелите Сенчести господари. Нейни съюзници са Удушвачите – убийци, кланящи се на кървавата богиня Кина, свързана с ранната история на отряда. Ала изпълзелите от мрака сенки осъществяват своите дълго и отдавна планирани отмъщения и кроежи...

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА 

ПЪРВА ГЛАВА

Доста месеци изминаха. Много неща се случиха и много от тях бяха заличени от моята памет. Незначителни подробности бяха заседнали в нея, а важни събития се бяха изгубили. Някои неща зная само от трети лица, а за повечето само се догаждам. Колко често моите свидетели даваха лъжливи показания?
Не ми хрумна – докато не ме налегна това принудително бездействие – че една важна традиция бе пренебрегната: никой не записваше делата на Отряда. Колебаех се. Да хвана калема ми се струваше проява на дързост. Нямах опит. Нито съм историк, нито ме бива да пиша. Несъмнено не притежавам нито окото, нито слуха, нито ума на Знахаря.
Затова ще се огранича с описание на фактите такива, каквито си ги спомням. Надявам се разказът да не е твърде силно обагрен от собственото ми присъствие в него, нито от неговото въздействие върху мен.
С това оправдание започвам своето допълнение към Летописите на Черния отряд, в традицията на летописците преди мен: Книгата на Господарката.

Господарката, летописец и капитан.

ВТОРА ГЛАВА

Хълмът не беше удобен за наблюдение – разстоянието бе твърде далечно. Но Уилоу Лебеда знаеше какво вижда:
– Направо ни размазват задниците.
Битката край град Деджагор кипеше в средата на кръгообразна, обкръжена от хълмове равнина. Лебеда и тримата му спътници следяха развитието.
Армията, чиито поддръжници бяха, губеше.
Лебеда и Матер бяха бели – рус и тъмнокос, родом от Розоград – град, който се намираше на седем хиляди мили северно от кръвопролитието. Кинжала беше чернокож великан с неясен произход, опасен човек, който почти не говореше. Лебеда и Матер го бяха спасили от крокодилите преди няколко години и той остана с тях. Тримата образуваха шайка.
Лебеда ругаеше тихо, ала безспир – положението на бойното поле непрекъснато се влошаваше.
Четвъртият човек не се вписваше в шайката. Ако доброволно бе пожелал да се включи в нея, надали щяха да го вземат. Наричаха го Пушека и официално беше началник на пожарната команда в Талиос – градът-държава, чиято армия губеше. В действителност бе талианският придворен магьосник. Дребно кафеникаво човече, самото му съществуване дразнеше Лебеда.
– Това там е твоята армия, Пушек – изръмжа Уилоу. – Разбият ли я, и с тебе е свършено. Бас ловя, че Господарите на сенките много ще се радват да те пипнат. – На бойното поле сред вой и лай се вихреха магии. – Може би ще те направят на мармалад, освен ако вече не си си опекъл работата.
– По-полека, Уилоу – скастри го Матер. – Той прави нещо.
Лебеда погледна кафеникавия недораслек.
– Много ясно. Но какво?
Пушека бе затворил очи, мънкаше и мърмореше. Понякога гласът му пращеше и пукаше като сланина на нагорещен тиган.
– С нищо не помага на Черния отряд! Стига си си приказвал сам, лешояде дърти. Имаме проблем. Размазват нашите. Не щеш ли да обърнеш работата, преди аз да съм те обърнал на коляното си?
Старецът отвори очи и се втренчи към равнината. Изражението му не бе приятно. Лебеда се съмняваше, че зрението на ситния смотаняк е достатъчно добро, че да различава подробностите, но ставаше ли дума за Пушека, никога не се знаеше. Той цял бе маска и притворство.
– Не се прави на малоумен, Лебед. Аз съм само един човечец, дребен и твърде стар. Тези долу са Господарите на сенките. Ще ме стъпчат като буболечка.
Лебеда побесня. Хора, негови познати, умираха там.
– Мога да направя само едно – единственото, което е по силите на всеки от нас: да им привлека вниманието. Наистина ли искате Господарите на сенките да ни забележат?
– Това е само Черния отряд, така значи? Плаща им се да рискуват и са си взели парите? Дори и четири хиляди талианци да си отидат мърцина заедно с тях?
Устните на Пушека се сбръчкаха подло – същинска сушена слива.
Долу в равнината вълна от хора се разля край могилата, където бе забито за последно знамето на Черния отряд и запълзя към хълмовете.
– Май няма да си особено щастлив от развоя на събитията, а? – тонът на Лебеда вече не бе заядлив, а заплашителен. Пушека бе политическо животно, по-лош и от крокодил. Крокодилите може и да ядат малките си, но техните предателства бяха предвидими.
Макар и вбесен, Пушека отвърна с почти гальовен глас:
– Те надминаха и най-смелите ни мечти.
Равнината бе плътно покрита с трупове и умиращи – хора и животни. Пощурелите бойни слонове препускаха наоколо и не признаваха свои и чужди. Един-единствен талиански легион бе оцелял – край една от градските порти той прикриваше бягството на другите талианци. Отвъд града пламъци се издигаха над един от военните лагери. Толкова бе постигнал Отрядът срещу явните победители.
– Изгубиха битката, но спасиха Талиос – продължи Пушека. – Убиха един от Господарите на сенките и направиха невъзможно за останалите да атакуват Талиос. Останките от войските им ще бъдат жертвани в повторното завоюване на Деджагор.
Лебеда се усмихна презрително.
– Ще прощаваш, че не танцувам от радост. Тия хора ми харесаха, но не ми се нрави замисълът ви да ги изпързаляте.
Пушека се навъси:
– Те не се биеха за Талиос, Лебед. Искаха да ни използват, за да си пробият път през Сенчестите земи до Катовар. А това би било по-лошо, отколкото Господарите на сенките да ни завоюват.
Лебеда разпознаваше оправданията, когато се натъкнеше на такива.
– И тъй като не щяха да ви лижат ботушите, макар и да склониха да отърват задниците ви от Господарите на сенките, вие решавате, че добре ще ви дойде, ако ги спипат тук. Жалко, да ви кажа. Чудничко зрелище щеше да е да ви гледаме как си плюете на петите, ако бяха победили и трябваше да изпълните вашия дял от пазарлъка.
– По-полека, Уилоу – скастри го Матер.
Лебеда не му обърна внимание.
– Наречи ме циник, Пушек, но съм готов да се обзаложа на каквото щеш, че ти и Радишата от самото начало бяхте намислили да ги прецакате. Нали така? Не ви отърваше да ги оставите да изцепят през Сенчестите земи. Ама защо, по дяволите? Това така и не го схванах.
– Още не е свършило, Лебед – обади се Кинжала. – Почакай. И на Пушека ще му дойде ред да плаче.
Другите зяпнаха насреща му. Той проговаряше толкова рядко, че обадеше ли се, знаеха, че казва нещо сериозно. Какво ли таеше?
– Виждаш нещо, което съм пропуснал? – попита Лебеда.
– По дяволите, ще се успокоиш ли най-сетне? – тросна му се Корди.
– Но защо, дявол да го вземе? Целият проклет свят е претъпкан с гадни дърти интриганти като Пушека. Те ни цакат нас, останалите, откакто боговете са турили начало на времето. Гледай го ти този дребен педал! Само циври, че трябвало да си трае, та да не го усетят Господарите на сенките. Според мен това значи, че няма топки. Тази Господарка... Знаете ли я каква беше? На нея й стискаше да излезе насреща им. Като си помислиш малко, и ще разбереш, че тя е по-мъж от тоя смотан дребосък!
– Успокой се, Уилоу.
– Да, бе, да, ще се успокоя. Не е честно. Някой трябва да прати дъртите гадове да смучат камъни.
Кинжала изсумтя утвърдително. Но той поначало недолюбваше властите.
Лебеда, който не беше толкова разстроен, на колкото се правеше, забеляза, че Кинжала като нищо можеше да ступа магьосника, ако почнеше много да му лази по нервите.
Пушека се усмихна.
– Лебед, едно време всички ние, дъртите гадове, бяхме млади кресльовци като тебе.
Матер се изпречи помежду им.
– Стига! Вместо да се джавкате, какво ще кажете да се изнасяме оттук, преди онази бъркотия да е стигнала до нас? – В подножията на хълмовете все още се вихреха остатъчни сражения. – Можем да съберем гарнизоните от градовете северно оттук и да съберем всички при Годжа.
Лебеда се съгласи кисело.
– Да. Може би някой от Отряда е оцелял – и погледна кръвнишки Пушека.
Старецът сви рамене.
– Ако някои оцелеят, могат да обучат истинска армия. Вече ще имат достатъчно време за това.
– Да. А пък ако Прабиндрахът и Радишата си отърват задниците, може дори да прикоткат и няколко истински съюзници. Да изровят отнякъде и магьосник, дето да му стиска. Някой, дето няма да прекарва целия си живот в криене из храсталаците.
Матер заслиза по хълма.
– Хайде, Кинжал – остави ги да се дърлят.
След няколко секунди Пушека призна:
– Той е прав, Лебед. Стига сме се заяждали.
Уилоу отметна дългата си златиста коса и погледна Кинжала, който кимна рязко към конете в подножието на хълма.
– Добре.
Лебеда хвърли последен поглед на града и равнината, в която Черния отряд бе намерил смъртта си. – Но правото си е право, а кривото – криво.
– А практичното – практично, и което си и нужно, то си трябва. Да вървим.
Лебеда закрачи – щеше да запомни тези думи. Беше решен последната дума да е негова.
– Дивотии, Пушек. Пълни дивотии. Днес видях една нова страна от теб, и тя не ми харесва, нито й имам доверие. Ще те държа под око – ще бъда будната ти съвест.
Те яхнаха конете и се отправиха на север.

ТРЕТА ГЛАВА

По онова време Отрядът служеше на Прабиндраха Драх, владетелят на Талиос. Този принц бе твърде разбран по характер, за да овладее такъв многоброен и метежен народ като талианците. Но природният му оптимизъм и незлобив нрав се уравновесяваха от сестра му Радиша Драх. Дребна, черна женица с корав характер, Радишата имаше стоманена воля и съвест като на каменно гюле.
Докато Черния отряд и Господарите на сенките се бореха кой да притежава Деджагор или Стормгард, на триста мили северно оттам Прабиндрахът Драх провеждаше аудиенция.
Принцът бе среден на ръст. Макар и тъмнокож, чертите му напомняха бялата раса. Той гледаше сърдито наредилите се пред него свещеници и инженери. Искаше му се да ги изхвърли. Но в проклетия Талиос никой не закачаше жреческите съсловия.
Той забеляза, че неговата сестра му дава знаци от тъмното дъно на стаята.
– Извинете – и излезе. Лошо държание – това можеха да изтърпят.
Отиде при Радишата.
– Какво има?
– Не тук.
– Лоши новини?
– Не сега. – Радишата закрачи. – Маджаринди не изглеждаше щастлив.
– Заклещи се в маймунски капан. Настоя да построим стена, защото Шаза получил свещени видения. Но когато и другите поискаха дял, той запя нова песен. Питах го дали Шаза не е започнал да получава обратни видения. Не му стана забавно.
– Добре.
Радишата поведе брат си по лъкатушните коридори. Дворецът беше древен и доизграждан при възкачването на всеки нов владетел. Никой не познаваше целия лабиринт освен Пушека.
Радишата влезе в едно от тайните убежища на магьосника – стая, подсигурена срещу подслушвачи с най-добрите магии на стареца. Прабиндрахът Драх затвори вратата.
– Е?
– Един гълъб донесе вест. От Пушека.
– Лоша?
– Нашите наемници са разгромени край Стормгард. – Господарите на сенките наричаха Деджагор Стормгард.
– Тежко?
– Може ли иначе?
– Да... – Преди появата на Господарите на сенките Талиос бе мирна държава. Но след надвисването на тяхната заплаха Прабиндрахът изрови древните стратегикони. – Унищожени ли са? Изкоренени? Каква вреда са нанесли на Господарите на Сенките? Талиос в опасност ли е?