Избрана за една от петте най-добри kниги на 2007 година в Категорията „Научна фантастиkа/фентъзи” от Library Journal

Във вълнуващото си ново произведение международно признатият автор Гай Гавриел Кай заплита митични фигури в съвременен сюжет.
Радващият се на световна известност писател осветлява по зашеметяващ начин отказа на историята – независимо дали на една култура, или на едно семейство – да бъде погребана. Нед Маринър, на петнадесет години, придружава баща си в Прованс на шестседмична фотосесия за луксозен албум. Постепенно Нед открива една прастара история, разиграваща се в модерния свят на айподи, клетъчни телефони и ванове за седем души по пътищата, обхождани от келтски племена и римски легиони. В една свещена, населявана от духове нощ, веднъж в годината, когато падат границите между Живота и смъртта и по хълмовете пламват огньове, Нед, неговото семейство и приятелите му биват шокиращо въвлечени в тази история, където опасни, митични фигури от отдавнашни конфликти нахлуват в настоящето, за да превземат и променят съдби.
Гай Габриел Кай е световноизвестен автор на бестселъри, издал досега девет романа и една поетична книга. Най-новата му белетристична творба е „Последната слънчева светлина”. Носител е на международната награда „Голиардос” за творбите си в областта на фантастиката, два пъти получава наградата „Аурора” и три пъти е номиниран за Световната награда за фентъзи. Книгите му са преведени на 21 езика. Посетете оторизирания му уеб-сайт на адрес: brightweavings.com

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА ТУК:

КИМ КАРАШЕ БЪРЗО и добре. Движението беше на­маляло. Не им отне много време да стигнат дотам. На Нед това му се стори смущаващо.
Седиш си нейде, където можеш да грабнеш една кока-кола от хладилника и да си слушаш Ю Ту в слушалките, обаче изведнъж се озоваваш на място, където току-що е бил принесен в жертва бик и един мъж е пил от кръвта му, и е призовал една жена да се въплъти сред огньовете. Никакво преходно пространство между двете положения.
Преди няколко дни, на път към планината, беше мислил за разстоянията и скоростите в съвременния свят. Дори реши да вземе това за тема на едно от есетата, които имаше да пише за домашно, и да го натъпче с мъдри мисли.
Сега споменът му се стори нелеп, като от някакъв съвсем друг живот. Погледна към Ким под светлината от арматурното табло. Запита се дали това чувство не я е накарало да напусне дома си след станалото с нея, каквото и да е било то. Може ли човек да се забърка толкова много в този свят, съвършено раз­личен от неговия, – от света, който е познавал през целия си живот, – че да се почувства чужд и невъзможен?
– Право напред, дясно – каза той, когато фаровете осве­тиха кафявата табела за Антремон.
Ким я видя и зави малко рязко. Колата поднесе леко встрани.
– Съжалявам – каза тя и превключи на по-ниска пре­давка, докато изкачваше наклона.
– Така карам аз – обади се Грег.
Той седеше тихо отзад, беше отстъпил навигаторското място на Нед. Нед, поразен, изпитваше огромна благодар­ност към Грег: той беше приел разказа им много по-леко от Стив. И това му даваше повод за мисли. Какво караше ня­кои хора да ти повярват, а други да реагират с гняв или шок? Разбра, че не знае кой знае колко нито за Грег, нито за Стив. Нито пък за Мелани.
Фаровете осветиха затворената порта и паркинга вляво. Ким сви нататък. Ванът стоеше там самотен.
Излязоха от колата. Грег натисна бутона на дистанци­онното и вратите на вана се отключиха. Ким отвори дяс­ната предна врата.
– Чантата й е тук.
– Сигурно. Добре, да се махаме – каза Грег, заобикаляй­ки откъм шофьорската врата. – Тръпки ме побиват тук.
Нед го чу, но се видя да тръгва в другата посока, към портата. Беше заключена, но не изглеждаше трудно да се прескочи. Кейт бе споменала, че пазачът идвал само да я от­ключва и заключва. Нед надникна. Видя широката пътека, която водеше на изток към входа.
Оттук дърветата скриваха голяма част от северната сте­на, но той знаеше, че тя е там, помнеше и какво има от дру­гата страна. Вятърът вече беше утихнал значително.
– Идвай, Нед! – подвикна му Грег.
Чу стъпките на леля си да се приближават.
– Може би са още тук – каза той, без да се обръща. – Тя им каза да й дадат цяла нощ. Да я търсят от утре сутринта.
Ким въздъхна.
– Ако наистина имах сила, скъпи, щях да дойда с теб и да видя какво мога да направя. Но не разполагам с никаква, Нед. Няма да я върнем, ако се оставим да ни убият тук на Белтейн.
– Ще го направят ли?
Тя въздъхна отново. Той я изгледа.
– Нямам представа – каза тя. – Не съм била тук. Ако мис­лят, че ще се намесим, като съдя по това, което ни каза...
– Да – каза той. – Ако помислят такова нещо, някои от тях биха могли да поискат да ни убият.
– А ние имаме точно такива намерения – заключи леля Ким. – Ще се опитаме да се намесим.
– Как?
Видя я да поклаща глава.
– Нямам представа.
– Идвайте! – извика високо Грег. Чуха го да включва двигателя.
– Прав е. Не искаме да ги срещаме тази вечер. Не жела­ем и да ни виждат. Вие двамата се връщайте – каза Кимбърли. – Ще се срещнем във вилата. Аз само ще се отбия в хоте­ла да си взема нещата.
Нед още гледаше през портата към онзи друг свят отта­тък. Грег натисна клаксона. Прозвуча стряскащо силно, нат­рапчиво. Нед се върна при вана, качи се и потеглиха.
Двамата с Грег мълчаха. Леля Ким караше пред тях по пътя към Екс. Навлезе в кръговото движение и отби по алея­та към един хотел. Грег отби встрани. Портиерът отвори вратата на колата й и тя влезе във фоайето. Тогава – все още без да каже и дума – той се върна на пътя, навлезе пак в кръговото движение и се отправи на изток.
Сви по вече познатия път вляво след пекарната, бака­лията и малкия акведукт, после се отклони вдясно по изкач­ващата се алея към вилата. Нед беше смъкнал стъклото, има­ше нужда от въздух. Междуселски път, мека нощ, изгряваща луна сред дърветата пред тях.
Грег изруга яростно и рязко наби спирачки. Предпазният колан се вряза в тялото на Нед. Ванът спря на място.
Нед видя дивата свиня, която ги гледаше, застанала на пътя.
Не искаме да ги срещаме тази вечер.
Невинаги имаме избор, помисли той.
– Мелани ще ме убие, ако блъсна животно – каза Грег. – Може да изчезне, ако я заобиколя полека или ако свирна с клаксона.
– Няма – каза Нед. – Изчакай, Грег.
– А? Какво искаш да кажеш?
– Тази съм я виждал. – Нед, какво, по дяволите...
– Виж я.
„Да изчезне” не беше дума, подходяща за онова, което наблюдаваха сега. Дивата свиня беше огромна и това се виждаше още повече така, както бяха близо до нея. Стоеше – чакаше – с високомерна, неестествена увереност точно по средата на пътя. Над шосето висяха няколко лампи, доста ви­соко и на доста голямо разстояние една от друга, полускрити в листата, а фаровете на караваната осветяваха животното. Грубата, светлосива козина изглеждаше почти бяла, бивните проблясваха. Животното гледаше право към тях.
Предполагаше се, че нямат добро зрение.
Някой се промуши през храстите вдясно и излезе на пътя.
– О, Господи! – изпъшка Грег. – Да го гръмна ли?
– Не – отвърна Нед.
Отключи вратата си и излезе навън.
Не знаеше защо, но осъзнаваше, че не иска да бяга, а и не смяташе да се изправи срещу това, седейки вътре във вана
Позна кой е дошъл. Затръшна шумно вратата. Шумно, защото не се чуваше нищо друго. Никакви птичи песни след залез слънце. Почти никакво шумолене на листа, тъй като вятърът беше затихнал. Пъхна ръце в джобовете, изправи се до вана и зачака.
Видя, че друидът още е облечен в бяло – както сред раз­валините, където беше събрал в каменна купа кръвта на бика.
Нед знаеше, че е друид. Помнеше, че Кейт беше запита­ла Фелан дали врагът му – Кадел – е друид, помнеше и как се ужаси Фелан от самата тази мисъл. Друидите правеха магии. Беше сигурен, че именно това е друидът, изрекъл заклинанията, с които призоваха Мелани, с които я пре­върнаха в Изабел. Кадел беше чакал тази вечер, този мъж, за да изпълни обреда. Както и Фелан.
Трябваше да си напомни, че вижда призрак, човек, ум­рял преди много време, който сега се въплъщава само защо­то е Белтейн.
Беше и абсолютно сигурен, че точно този призрак, реши ли, може да го убие. Запита се на какво разстояние след тях е леля му, дали е имала време да освободи стаята си, или просто си е грабнала нещата и ги е последвала.
Друидът беше дребен, немлад, с прошарена брада, дъл­га сива коса, плетен колан, препасан около дългата до гле­зените бяла роба. Беше обут в сандали, липсваха всякакви украшения. Не се виждаше да носи и оръжие. Нед помисли, че би трябвало да има сърп или нещо подобно и да търси бял имел... но можеше да е запомнил това от комиксите за Астерикс, а не беше много сигурен доколко трябва да раз­чита на този източник.
Което можеше и да бъде смешно. Можеше.
Заговори на френски: 
– Свинята твоя ли е? Следи ли ни?
– Къде отиде жената?
Тънък, нервен глас, сърдит,  властен, свикнал на под­чинение.
Нед чу другата врата на вана да се отваря и затръшва.
– Наистина добър въпрос – чу гласа на Грег. – Както разбирам, ти трябва да отговориш. Къде, по дяволите, е Мелани? Кажи и си върви на бунището.
– Полека, Грег – измърмори Нед.
Страхът му растеше с всяка изминала минута.
– Вече няма човек с такова име – отвърна друидът. – Не и откакто влезе между заклинателните огньове. Настоявам да кажете къде е отишла Изабел. Отговорете ми и няма да пострадате.
Нед бързо вдигна ръка, преди Грег да успее да отвори уста.
– Две неща – каза той, мъчейки се да запази спокойствие. – Първо, чух я да казва, че заповядва да останете там тази нощ и двамата трябва да я търсят сами. Някакви коментари?
Мъжът изглеждаше почти комично изумен.
– Бил си там? По време на обреда?
– Разбира се, че бях. Така че знам какво става.
– Разбираш ли, че може да бъдеш убит заради това?
– Не. Знам, че жената – Изабел – установи правилата. Ако ни направиш нещо и изчезнем, мислиш ли, че Фелан няма да разбере и да й каже! Искаш ли да попречиш на Кадел? Мислиш ли, че ще бъде доволен?
Чуваше самонадеяността в собствения си глас и се за­пита откъде е дошла. Но нямаше да показва пред друида, че го е страх. Като че ли ставаше съвършено друг човек в сре­щите си с тези хора. Може би петнадесет години не бяха детска възраст в техния свят. Може би това беше част от не­го. Но още му се струваше, че вижда прекалено ясно в тъм­ното, сякаш тази вечер всичко беше по-отчетливо.
Друидът го гледаше втренчено, без да казва нищо. Нед се прокашля.
– Той ти е шефът, нали? Ръководителят? Какъвто и да е там. А ти какво правиш тук, разваляш му работите?
– Ти си невеж, освен всичко друго – изрече човекът пред него.
Очите му бяха дълбоко вкопани под дебелите вежди.
– Може и да съм, но на тебе какво ти пука кой ще я спе­чели? Пак ще си мъртъв на сутринта, нали? Не знаеше дали е така. Надяваше се да е. Ново мълчание. А после:
– Тя беше една от нас. Светът започна да се променя, когато тя направи своя избор и си отиде. – Друидът повиши глас. – Мястото й е сред нас. Старото положение може да се върне. Не става дума само за тях тримата.
Хвърли поглед към дърветата, после пак обърна очи към Нед.
Когато чу повишения тон, на Нед му хрумна нещо. Импулсивно се опита да потърси вътре в себе си, както вече два пъти беше намирал Фелан, както направи и леля му при кулата.
Усети нещо, вътрешна светлинка. Не беше друидът.
Усмихна се едва-едва.