Десета книга от „Хрониките на Черния отряд”

Четвърта книга за Блестящия камък

В онези дни Отряда беше на служба при себе си. Не признавахме господар. Считахме военоначалниците на Хсиен за свои съюзници. Те се страхуваха от нас. Ние бяхме свръхестествени, много от нас – призовани от мъртвите, последните Каменни воини. Те се ужасяваха от възможността да вземем страна в боричканията им около костите на Хсиен – тази някога всемогъща империя, която Нюен Бао назоваваха Земята на неизвестните сенки.
По-идеалистичните военачалници хранят надежди за нас. Тайнствената Редица на деветимата ни предоставя оръжие и пари и ни позволява да вербуваме новобранци, защото се надява, че можем да бъдем манипулирани да й помогнем да възстанови златната ера отпреди Господарите на сенките да поробят света им толкова жестоко, че народът им още се назовава Децата на смъртта.
Никакъв шанс да участваме. Но им позволяваме надеждата, илюзията. Трябва да станем силни. Имаме си своя собствена мисия.

След дълъг престой в земята на военачалниците Хсиен, наемниците от Черния отряд се подготвят за завръщане в предишния си дом – пътуване, което отново ги отвежда през Портите на сенките и цялата Равнина на блестящия камък, където стари и нови врагове ги очакват. Десетата част от популярните романи за Черния отряд води към завършек няколко сюжетни линии, като същевременно вплита нови герои с техните колоритни характери и преживелици. Авторовото иронично остроумие и находчива самоирония добавят ниво на реализъм, необичайно за жанра фентъзи.
Мрачна и изненадваща, последната книга на Кук не се отличава с претенциозност, но изплита колоритни, незабравими характери и убедително обрисувани светове.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА ТУК:

7. Гарваново гнездо: нощен посетител
Господарката и аз будувахме заедно с Едноокия. Гота беше положена в същата стая. Обграждаха я свещи.
– Не забелязвам някаква промяна в тази жена.
– Знахар! Млъкни!
– Дочувам разлика, обаче. Не се е жалвала от нищо, откакто сме тука.
Правейки се на глух, Едноокия отпи дълга глътка от своя продукт, затвори око и клюмна. Господарката прошепна:
– Може би е най-добре, ако дреме.
– Не съвсем жива стръв.
– Мършата е достатъчна, за да привлече онова нещо. Това, което иска да убие наистина, съществува в самото него. Едноокия просто го символизира. – Тя потърка очи.
Потрепнах. Изглеждаше толкова стара, моята любов. Сива коса. Бръчки. Наченки на двойна брадичка. Разширяваща се в ханша. Влошаването протече бързо, след като Дремла ни спаси.
Късмет за мен, че под ръка няма огледало. Наистина не искам да гледам онова дебело, старо, плешиво чучело, което щъка наоколо, твърдейки, че е Знахаря.
Сенките в стаята бяха неспокойни. Изнервяха ме. От началото на връзката ни с Талиос сенките бяха причина за ужас. Движеща се сянка означава смърт, която може да те пипне всеки момент. Тези тъжни, но жестоки чудовища от равнината са били смъртоносни инструменти, чрез които Господарите на сенките бяха придобили своята слава и наложили волята си. Но тук, в Земите на неизвестните сенки, скритите създания, таящи се в мрака, бяха стеснителни, но обикновено не враждебни – ако се отнасят към тях с уважение. И дори онези сенки, притежаващи злостна и коварна история, сега боготворяха Тобо и не вредяха на никой смъртен, близко свързан с Отряда. Стига този някой да не беше достатъчно глупав, за да подразни някак Тобо.
Тобо живееше в света на потайния народец толкова, колкото и в нашия.
В далечината призрачната котка Големите уши отново нададе уникалния си вик. Местната легенда казва, че само бъдещите жертви на създанието изобщо някога чуват този смразяващ крясък. Двойка от Черните хрътки изскимтя. Легендата предполага, че и техните гласове не бихте искали да чуете. Беседите с местните ме накараха да смятам, че преди идването на Тобо само невежите селяни наистина вярвали в подобни опасности на нощта и пустошта. Образованите хора в Кхан Фи и Куан Нин останаха слисани от онова, което момчето призова от сенките.
Погледнах копието над вратата. Едноокия беше работил по него десетилетия. То бе толкова оръжие, колкото и произведение на изкуството.
– Хей, не започна ли Едноокия да изработва онова копие поради Боуалк?
За момент тя заряза амулета, който сплиташе, вдигна очи към копието и се замисли:
– Струва ми се, Мъргън написа, че Едноокия възнамерявал да го използва за един от Господарите на сенките, но накрая пробол с него Боуалк. По време на обсадата. Или как беше? ...
Коленете ми изскърцаха, докато се надигнах.
– Както и да е. Просто за всеки случай. – Свалих копието. – Проклятие! Тежко е.
– Ако чудовището стигне толкова далеч, опитай да запомниш, че по-скоро искаме да го хванем, а не да го убием.
– Знам. Нали блестящата идея беше моя. – В чиято мъдрост бях започнал да се съмнявам. Мислех, че би било интересно да видим какво ще стане, ако успеем да я принудим да се превърне отново в жената, която беше, преди да бъде заключена в котешката си форма. Исках да й задам въпроси за Катовар.
Неизменно допускайки, че нашественикът беше ужасната форвалака – Лиза Даела Боуалк.
Седнах отново.
– Дремла казва, че е готова да изпрати отвъд шпиони и разузнавачи.
– М-х-м-м?
– Отдавна отбягваме фактите.
Това беше трудно. Отне ми цяла вечност да се подготвя за него.
– Момичето... нашето дете...
– Бубу?
– И ти ли?
– Трябва да я наричаме някак. Дъщерята на нощта е толкова тромаво. Бубу върши работа, без да е емоционален дразнител.
– Налага се да вземем някои решения.
– Тя ще...
Черните хрътки, Котката Сит, Големите уши и многобройни други скрити създания започнаха да надигат глас. Обадих се:
– Онова е прехвърлило стената. Насочва се насам. – Тя изостави ръкоделието си.
Главата на Едноокия се вдигна.
Вратата избухна навътре, преди да успея да се обърна с лице към нея.
В забавен каданс към мен се понесе дъска и ме плесна по корема достатъчно силно, за да ме повали на пода по задник. Нещо огромно и черно с пламтящи гневни очи последва дъската, но изгуби интерес към мен насред скока си. Все още падайки назад по гърб, аз одрасках хълбока му с копието на Едноокия. Отдели се плът. Щръкнаха костите на реброто. Опитах се да набуча копието в стомаха на звяра, но нямах достатъчна опора. Той изпищя, но не можа да промени инерцията си. Пареща болка обгори дълбоко лявото ми рамо на няма и педя от шията. Но форвалака не беше виновна. Беше приятелски огън. Моята сладка съпруга бе изпразнила прът с огнени топки, докато бях между нея и мишената й. Имаше немалко огън, когато онова кълбо, променило траекторията на полета си, подряза опашката на пантерата на няколко пръста от основата й.
Писъците на чудовището продължиха. Все още във въздуха, то рязко обърна глава. Цялото му тяло беше в позиция, възвестяваща необуздан повик.
Пантерата удари Едноокия.
Старецът не направи очевидно усилие да се защити. Столът му се преобърна и се разби на трески. Едноокия се плъзна по пръстения под. Форвалака се вкопчи в Гота, накланяйки масата, на която беше положена. Господарката освободи друго огнено кълбо. Пропусна. Борех се да се завъртя на ръце и колене, после да вдигна върха на копието между мен и чудовището. То се опитваше да се закрепи, докато същевременно пробваше да се обърне. Пантерата се блъсна в далечната стена. Изправих се на крака и започнах да се препъвам наоколо.
Господарката пропусна отново.
– Не! – изпищях аз. Краката ми се оплетоха. За малко отново да се приземя по лице. Опитах се да правя три неща едновременно и, естествено, не свърших добре никое от тях. Исках да хвана Едноокия, исках пак да вдигна върха на копието, исках да се разкарам от тази къща.
Този път Господарката не пропусна. Но сега огнената топка беше жалка, почти боклук. Тя удари чудовището точно между очите. И просто рикошира, като отне със себе си няколко квадратни сантиметра кожа, оставяйки парче оголена черепна кост.
Форвалака изпищя отново.
Тогава спиртоварната на Едноокия избухна. Което очаквах още от момента, когато огнената топка на Господарката премина през стената.