Откъс от „Бялата роза”: трета книга от „Хрониките на Черния отряд”

„Бялата роза” е третият епос от прочутите хроники на Глен Кук – фентъзи серията, формирала вкуса на цели поколения поклонници на военното екшън-фентъзи, в което наред с героизма и борбата за велики каузи отново е поставено на карта надмощието на доброто над злото. Хрониките на черният отряд е епос за последното велико войнско братство, оцеляло от древни времена в хиляди битки за какви ли не каузи – с чисто човешки мотиви за оцеляване или под знамената на гръмки каузи на страната на доброто или ... не съвсем. 

В третият роман преродената Бяла роза е последната надежда на доброто в битката срещу сатанинската магьосница, известна като Господарката. В Равнината на Страха войните от Черния отряд, някога воювали на страната на тъмните сили, сега поддържат каузата на Бунта.
Приближава завръщането на кометата, вещаеща пробуждането на Властелина. Там, където е погребана неговата могъща разрушителна сила, се събуждат злокобни създания. Господарката и нейните Покорени, застрашени от надигащата се злина, са готови да се съюзят дори с Бялата Роза...
Дали всъщност всички те не са обикновени хора, впримчени в своята вяра и идеи, а магията и властта не е твърде преходен похват?

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

6. РАВНИНАТА НА СТРАХА

Когато ми дойде време за дежурство, се качих на повърхността. Не видях и следа от Брестака и хората му. Слънцето полека залязваше, говорящият камък беше изчезнал. Не се чуваше нито звук освен мърморенето на вятъра.

Мълчаливия седеше в сянката под риф от хилядолетен корал, огрян от слънчевите лъчи, които се процеждаха през кривите му клонки. Коралът представляваше сигурно прикритие. Малцина от обитателите на Равнината не се бояха от отровата му. А за стражата местната екзотика винаги е криела повече опасност, отколкото враговете ни.

Приведох се, гмурнах се под смъртоносните игли и се присъединих към Мълчаливия. Той е висок, слаб и застарява. Тъмните му очи изглеждат фокусирани върху мечтите, които са умрели. Стоварих оръжията си до него.

– Има ли нещо?
Той поклати глава в еднократно, разсеяно отрицание. Подредих подложките, които си бях донесъл. Коралът се гънеше около нас със стърчащите си двадесет стъпки клонки и разклонения. Не виждахме почти нищо, освен брода през потока, няколкото мъртви говорещи камъка и ходещите дървета на отсрещния склон. Едно от тях стоеше до ручея, потопило корена си във водата. Сякаш усетило вниманието ми, то започна да отстъпва бавно.

Видимата Равнина е гола. Обичайните пустинни издънки и сухи храсти, змии и гущери, скорпиони и паяци, диви кучета и земни катерици... е, срещат се, но рядко. Попадаш на тях обикновено в най-неудобния момент. С което се изчерпва животът в Равнината. Сблъскваш се с истинските й странности само когато е наистина неудобно. Лейтенанта се кълне, че ако човек се опита да се самоубие тук, може години наред да живее в мир, покой и пълна безопасност... Е, той обича да преувеличава.

Преобладаващите цветове са червено и кафеникаво, ръждиво, охра, кърваво-червено и бургундската отсянка на варовиковите скали и канари. Тук-там се мярка и рядка ивичка оранжево. Коралите лежат, разпръснати на бели и розови рифове. Зеленина почти отсъства. И ходещите дървета, и бодливите храсти са обрасли в прашно сиво-зеленикаво, където зеленият оттенък се различава трудно. Говорещите камъни, живи и мъртви, са сиво-кафяви, напълно различни по цвят от всички други камъни в Равнината.

Заоблена сянка се понесе над дивите земи и се плъзна над скалите. Покриваше цели декари и беше твърде наситена, за да е сянка на облак.
– Вятърен кит? – Мълчаливия кимна.
Носеше се във високите слоеве между нас и слънцето, но не успях да го различа. Не бях виждал нито един от години. Последно май се случи, когато с Брестака пресичахме Равнината заедно с Шепота, по заповед на Господарката... Толкова отдавна ли беше? Времето сякаш летеше, но в това няма нищо забавно.

– Странни са водите под моста, приятелю мой. Странни са водите...
Той кимна, но не каза и дума. Нали си е Мълчалив. Не беше говорил през всичките години, откакто го познавам. Нито през времето, докато е вървял с Отряда. Но и Едноокия, и предшествалия ме Хроникьор твърдяха, че е напълно способен да приказва. От събирани с години откъслеци добих твърдото убеждение, че в младостта си – още преди да се запише при нас – Мълчаливия е положил клетва никога повече да не проговори. Железен закон на Отряда е да не заничаш в живота, който другият е живял, преди да стане част от братството ни. Тъй че нямаше как да науча каквото и да е за обстоятелствата, принудили го към това.

Бях го виждал на ръба да си отвори устата, когато се ядоса или се развесели прекомерно, но винаги се опомня в последния момент. От много време насам братята са си създали навик да се опитват да го разговорят – карат го да наруши обета си, – но по­вечето изоставят бързо тези усилия. Мълчаливия има стотици начини да обезкуражи противника, например като напълни постелката му с кърлежи.

Сенките се удължаваха. Петната от мрак се разшириха. Накрая Мълчаливия се изправи, прекрачи ме и се върна при Дупката – тъмна гъвкава сянка, която разсича тъмнината. Странен човек е той. Не само че не говори, но и не разпространява слухове. Как да му намериш слабото място на такъв тип?
И все пак е един от най-старите ми и най-близки приятели. Как да го обясниш?

– Е, Знахар...
Гласът беше кух като на призрак. Сепнах се. През кораловия риф задрънча подигравателен смях. Един говорещ камък ми се бе стоварил на главата. Извърнах се леко. Стоеше невъзмутимо на пътеката, по която беше тръгнал Мълчаливия, висок дванадесет стъпки и грозен. Урод на рода си.
– Здрасти, камък!

След като се беше позабавлявал за моя сметка, сега ме пренебрегваше. Стърчеше безмълвен като камък. Ха-ха.
Говорещите камъни принципно са наши съюзници в Равнината. Следят за други външни нашественици, но ни съобщават за случващото се само когато това ги устройва.

– Какво става с Брестака? – попитах. Никакъв отговор.
Магически ли бяха те? Предполагам, че не. Иначе не биха оцелели вътре в зануляването, което Глезанка излъчва. Но какво всъщност са тогава? Загадки. Като повечето странни създания наоколо.

– В Равнината има непознати.
– Знам, знам!

Започнаха да се появяват нощни твари. Петна луминесценция пърхаха и се въртяха в небесата. Вятърният кит, чиято сянка бях видял, се отдалечи достатъчно на изток, за да ми покаже блестящия си корем. Скоро щеше да се спусне, влачейки пипала, с който улавяше всичко, попаднало на пътя му. Надигна се вятър.

В ноздрите ме удариха вкиснали миризми. Въздухът пукаше и шепнеше, мърмореше и подсвиркваше в корала. Някъде по-отдалеч се разнесоха вятърните чанове на листата на Старото бащинско дърво.

То е уникално. Първо или последно от своя род, не знам точно. Издига там високия си близо седем метра и дебел три и половина ствол, стърчи до потока и внушава нещо като страхопочитание, а корените му са потънали дълбоко в географския център на Равнината. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия до един се опитваха да разкрият значението му. Не стигнаха до никъде. Малкото диви човешки племена в Равнината го, боготворяха. Твърдяха, че се намира тук от зората на времето. Но то не вдъхва подобно усещане за вечност.

Луната изгря. Лежеше безразлична и бременна на хоризонта, но ми се стори, че виждам нещо да я пресича. Покорен? Или някоя от тварите в Равнината?
Откъм входа на Дупката се разнесоха пререкания. Простенах. Точно това ми липсваше! Гоблин и Едноокия. В течение на половин минута неблагодушно си пожелах да не се завърнат повече.

– Я престани! Не искам да чувам тези глупости!
Гоблин надникна иззад корала, ухили се и ме предизвика да предприема нещо. Изглеждаше отпочинал и възстановен. Едно­окия попита:
– Писна ли ти, Знахар?
– До гуша ми дойде. Какво правите тук вие двамцата?
– Искахме да подишаме свеж въздух...

Той наклони глава и се втренчи в редицата на канарите. Така значи. Притесняваше се за Брестака.
– Ще се оправи – казах.
– Знам... – и Едноокия допълни. – Излъгах. Глезанка ни прати. Стори й се, че нещо мърда в западния край на заземяването.
– А?
– Не знам какво е било, Знахар! – и внезапно зае защитна позиция.

Беше наранен. Щеше да е наясно, ако не бе Глезанка. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ми отнемеха всички лечителски пособия. Изглеждаше безпомощен пред онова, за което е бил обучаван цял живот.

– И какво смятате да правите?
– Да запалим огън. – Какво?!

Огънят ревеше. Едноокия толкова се амбицира, че насъбра достатъчно сухи дърва да обслужи половин легион. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и нагоре в мрака, докато вече различавах какво става на петдесет метра отвъд потока. Последните ходещи дървета се бяха оттеглили. Вероятно са надушили приближаването на Едноокия.

С Гоблин примъкнаха половин паднало обикновено дърво. Оставяме ходещите на спокойствие, с изключение на тромчовците, които се препъват в собствените си корени. Не че им се случва често. Те не пътуват кой знае колко.

Двамата започнаха да спорят чий ред е да свърши работа. Пуснаха дървото.
– Изчезвай – каза Гоблин и след миг не остана и следа от тях. Озадачен, огледах мрака. Не видях и не чух нищо.
Открих, че ми е все по-трудно да остана буден. Заех се да чупя един клон, за да се занимавам с нещо. После усетих странно...

Спрях насред трошенето. Откога се събираха говорещите камъни? Преброих четиринадесет в контура на осветеното пространство, върху което хвърляха дълги, плътни сенки.
– Какво има? – попитах, а нервите ми бяха опънати до скъсване.
– В Равнината има непознати.

Проклети да бъдат с тяхното повторение. Настаних се близо до огъня и с гръб към него, като подмятах клечки през рамо и подхранвах пламъците. Осветеният кръг се разшири. Преброих още десет камъка. След известно време отбелязах:

– Вече не е новост!
– Един иде!

Това вече беше новост. И беше произнесено с чувство – нещо, на което ставах свидетел за пръв път. Веднъж-дваж ми се стори, че мяркам следа от движение, но не бях сигурен. Светлината на огъня често играе номера. Струпах още дърва.

Да, със сигурност забелязвах движение. Отвъд потока. Нещо с човешки силует приближаваше към мен. Бавно. Уморено. Придадох си престорено отегчен вид. Той се приближи още. На дясното му рамо бе преметнато седло, а в лявата ръка държеше одеяло. В другата стискаше дървена кутия, дълга близо седем стъпки и десетина сантиметра широка. Лакираната й повърхност сияеше на огъня. Интересно.

Когато пресече потока, забелязах и кучето – проскубан, крастав и като цяло мръснобял мелез с черен монокъл около едното око и няколко пръски от същия цвят по хълбоците. Куцаше, вдигнало едната си предна лапа. Огънят се отрази в очите му – бяха червени.