За пъpви път eдна-eдинствeна pазpаботка пpeдставя обособeн пpeглeд на цялата „дpуга половина на Eвpопа”, напpавeно пpeз обeктивното изслeдванe на външeн наблюдатeл в лицeто на фpeнския истоpик по съвpeмeнна истоpия Жан-Фpансоа Cулe. 
Дeсeтилeтия наpeд сталинистката гeополитика сковава и pаздpобява истоpията на дъpжавитe в нeя: балтийскитe нации са интeгpиpани в CCCP, повeчeто източноeвpопeйски стpани стават „наpодни дeмокpации”, дpуги комунистичeски дъpжави са изключeни от съвeтската оpбита...).

Tози сpавнитeлeн подход позволява на автоpа да освeтли основнитe тeндeнции, хаpактepизиpащи съвpeмeнната истоpия на Източна Eвpопа като цяло. Cтpанитe в нeя бяха изгpадили погpанична зона мeжду Изтока и Запада и пpeдставляваха пpeдмeт на гоpчиви споpовe сpeд поpeдица вeлики сили. Понeсли злодeянията на фашистки peжими, слeд кpая на Bтоpата свeтовна война повeчeто сpeд тях са въвлeчeни в съвeтския блок. По-късно, за всeобща изнeнада, тe успяват да сe изтpъгнат от тоталитаpнитe окови.
Нeочакваният истоpичeски пpобив pазpушаванeто на Бepлинската стeна пpeз 1989, коeто отбeляза началото на „дeсатeлитизацията” на „наpоднитe peпублики” от 1989, послeдвано от pазпаданeто на CCCP пpeз 1991 пpeдизвика peволюция в отношeнията мeжду двeтe части на Eвpопа източната и западната.
Нeпосpeдствeната истоpия на Източна Eвpопа наподобява изключитeлна авантюpа, която в хода на вpeмeто отвeдe тeзи стpани от тоталитаpизма към дeмокpацията, и за голяма част от тях от съвeтския блок към Eвpопeйския съюз.

Жан-Фpансоа Cулe пpeподава съвpeмeнна истоpия в унивepситeта на Tулуза и Института за политичeски изслeдвания. Tой e спeциалист по сpавнитeлна истоpия на комунистичeскитe стpани и истоpия на гpажданското общeство.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

„Неочакваната” българска промяна
Българската официална историография – с по-малко банален и неутрален израз от „неочаквана промяна” – описва въпросната смяна, на 10 ноември 1989 година, на Тодор Живков със неговия министър на външните работи Петър Младенов.
Едно такова събитие, случило се в деня след падането на Берлинската стена, само наполовина изненадва наблюдателите, понеже родената в Полша революционна вълна изглежда способна да потопи всички източноевропейски комунистически режими – по-специално този на Тодор Живков, който от няколко години е натрупал политически грешки. Злините, извършени от българските тайни служби – като убийството през 1978 година в Лондон на дисиденти, – и вероятното им участие в атентата срещу папата през май 1981 година предразполага зле западните режими. Осъдена за държавен тероризъм, за трафик на оръжие и наркотици, отношенията на България с Вашингтон са суспендирани. И още, решението на българските власти, през май 1984 година, да задължи мюсюлманската част от населението да „побългари“ фамилните си имена, има разрушителни последствия – както в страната, така и извън нея. Като възмездие едно „движение за национално освобождение на турците в България” организира съботажи и терористични актове в основните градове в страната (Пловдив, Варна, София...). В резултат последва масивна емиграция на турци, което обтегна отношенията с Анкара и не се хареса на Москва.
Връзките с СССР се влошават с идването на Горбачов. Не само диалогът, казахме го вече, между двамата ръководители, принадлежащи на различни поколения, върви зле, но и новата политика към сателитите, наложена от Горбачов, увеличава икономическите проблеми на България. София вече не е облагодетелствана с привилегирована размяна със СССР, както по времето на Брежнев, когато тя получаваше на изгодни цени енергия, суровини и парични помощи. Страните от СИВ трябва да възприемат пазарните механизми на капиталистическия свят.
Тази промяна е зле приета от Тодор Живков, който решава да се ориентира по-скоро към Запада (по-специално ФРГ), отколкото към Изтока, и се впуска в дръзки реформи, чиито венец е неговата „Юлска програма” от 1987 година. Тя има за цел да реорганизира административните и политически структури на страната (съкращаване на 30 000 чиновнически поста) и да установи една нова конституция – по-демократична, според която партията вече не е основният двигател на властта. Тази амбициозна програма, която върви по-бързо и отива по-далеч от съветската перестройка, разтревожи и раздразни Горбачов. Още повече, паралелно с политическите реформи, Живков стремително слага началото на икономическа реорганизация, вдъхновена от опита на Дън Сяопин в Китай (създаване на безмитни зони, общности по занятие, установяване на частен сектор от предприятия с по-малко от десет служители...) Вземайки в предвид все по-нарастващото крайно раздразнение на Горбачов пред този закъснял и разюздан реформизъм, бързо става очевидно, че последният не би сторил нищо да го подкрепи и ще наблюдава без неудоволствие изместването на Тодор Живков при първата предоставила се възможност.
Подходящ контекст за такава събитийност се създава, без съмнение не по случаен начин, в края на 1988 година и през 1989.
Населението – до момента инертно, като изключим екологичната кауза, се събужда от своята летаргия и на няколко пъти се осмелява да се противопостави на властта. Възприемайки буквално обещанието за политически плурализъм, което се съдържа в „Юлската програма на партията”, интелектуалците – настоящи партийни членове, бивши или изключени (например философа Желю Желев) – на 3 ноември 1988 година лансират „Клуб за гласност и преустройство”. Тази структура се представя като легална – обявява, че „ще работи изцяло въз основа на конституцията”, и като лоялна, понеже поддържа „Юлската програма”. При тези условия на властите не им се удава да принудят новият клуб да замълчи, още повече, че скоро последният е получил подкрепата на западни радиостанции. Дори и действията му да са ограничени и закъснели, клубът създава „една атмосфера на по-голяма свобода – най-вече за интелектуалците” и „подготвя обществеността за противопоставяне на Живков” (Е. Калинова, И. Баева). Той привнася и ползата да алармира Запада за ситуацията в страната. През януари 1989 година президентът Митеран споделя неофициална закуска с дванадесет български интелектуалци дисиденти. Една друга инициатива през февруари потвърждава началото на структурирането на гражданското общество: сформирането на един независим синдикат в Пловдив („Подкрепа”) по инициатива на доктор Константин Тренчев. Това надигане на несъгласие в лоното на интелигенцията, което гръмко се проявява през следващия месец – март, на Конгреса на Съюза на техниката, е подкрепено и от една петиция, адресирана от 131 интелектуалци през май към Народното събрание, в протест срещу дискриминацията на малцинствата – по-специално турското.
Властта счита, че се е съобразила с недоволството, обявявайки на 29 май, че турците са свободни да си отидат, но с това си решение тя отприщва масово изселване. През лятото повече от 300 000 души напускат страната, което опразва цели области на североизток и юг, дестабилизира икономиката, подклажда омраза между българи и турци и трайно помрачава имиджа на българската държава в чужбина. Това е пълен неуспех за Тодор Живков.
Горбачов „забива последния пирон”, отказвайки да го приеме в Москва. Една последна афера стига дотам, че разклаща авторитета на българския диктатор. По време на провеждането на Международен екологичен форум в София на 20 октомври полицията разпръсва с насилие, пред изумените погледи на чуждестранната преса, членовете на организацията „Екогласност”.
Заклеймявайки грешките, натрупани от Живков, няколко високопоставени личности от партията започват да работят задкулисно за съставянето на опозиционен фронт в самото ръководство. Начело на заговора днес можем да посочим двама мъже:
Петър Младенов – министър на външните работи от 1971 година, и Андрей Луканов – член на Политбюро, и двамата много близки до Москва, където са получили част от образованието си. Към тях естествено се присъединяват хора, отстранени от Живков, но също някогашни негови сътрудници и председателят на Народното събрание С. Тодоров. Аферата е чевръсто направлявана. На 24 октомври в отворено писмо до Политбюро Младенов упреква Живков, че е „тласнал страната в дълбока икономическа, финансова и политическа криза”, че е „изолирал България от света (и) даже от СССР”, и приканва към промяна. На 9 ноември болшинството от Политбюро принуждава Живков да подаде оставка като първи генерален секретар на партията и председател на Държавния съвет. Младенов го наследява. На следващия ден – 10 ноември, населението изразява гръмко своето задоволство и изпълва улиците на София. Няколко дни по-късно опозицията се организира, създавайки „Съюз на демократичните сили”, начело с Желю Желев, който през януари 1990 година започва дискусия с комунистическата партия върху процеса на преход. Първите свободни избори се провеждат на 10 и 17 юни. Месец и половина по-късно Желю Желев – начело на опозицията, е избран за президент на България.

Румънската трагикомедия
В Румъния също първите етапи на десателизацията започват около 1987 година. Това е времето, през което Чаушеску – подобно на българския първи секретар – окончателно губи всичките си поддръжници и подкрепа в лоното на партията, от „братските страни” и от Запада. Неговата пълна изолация прави възможно осъществяването на преврат в партията, което представлява вторият етап на процеса.
Връщайки се върху действията и реакциите на Николае Чаушеску през последните години от неговия режим, човек остава с впечатлението за почти самоубийство и себеунищожение – толкова много недоглеждания и грешки натрупва диктаторът. „Върху шейна сме; няма средство за връщане назад; сгромолясването започна” – ще признае през 1987 година един високопоставен сановник на режима пред свидетел, когото ние интервюирахме.
Първата фаза започва с работническия бунт, който избухва на 15 ноември 1987 година в Брашов. Бурните сблъсъци между манифестантите. които крещят: „Хляб! долу диктатурата!”, със силите на реда, дават жертви и повличат стотици арести. Събитията в Брашов са показателни за деградацията на социално-икономическата обстановка, за крайното раздразнение на населението и решимостта на режима да приложи радикални репресии. Тогава Николае Чаушеско окончателно се откъсва от народа. По време на ежедневните и продължителни прекъсвания на тока, в безкрайните опашки пред магазините, омразата срещу „Фамилията” се надига: „Чаушеску и неговата жена са обект на всеобщо презрение. Даже отдавна близките му хора възприемат този все по-капризен тиранин като егоцентрик, изключително въодушевен от ненаситни апетити за слава, блясък и хвалби (...)
Въпреки гърчещите се усилия на функционерите от пропагандата да поддържат фасадата на национално единомислие около Чаушеску, всеки в Румъния знае, че фарсът на култа и