„… Целта на тази книга е да обясни накратко и насърчително – съвсем не изчерпателно и дидактично, древния символизъм на зодиака с основните образи и концепции, създадени напоследък – особено от прогресивни психолози. Надяваме се така да помогнем на хората да възприемат по-осъзнато цялостния опит, роден от стресиращата ни цивилизация. Напълно постижимо е, особено ако престанат да мислят с оглед на статични понятия и строго установени системи, като категоризират стриктно и слагат етикети; ако започнат да се изправят пред вселената на своя опит с другите хора и всички живи създания като пред „по-голямо цяло“, в което са готови да участват; ако успеят да си изградят представата за обединяващо и неделимо еволюционно предназначение, в което могат да вместят живота си, пронизван от безсмислената амбиция да са различни на всяка цена.
Най-важното, на което изследването на зодиака ще ни научи, е че макар и винаги да има две действащи сили във всяка ситуация и във всяко преживяване, разбирането и решението никога не са въпрос на „или-или“, а на „повече или по-малко“… “

 „Пулсът на живота“ е плод на уникалния философски поглед на Дейн Ръдиар върху символиката, значението и последователността на дванадесетте зодиакални знака. В нея той изследва задълбочено баланса и взаимовръзките между „дневната“ и „нощната сила“ във всеки един от тях, откъдето произхождат техните основни характеристики и съответстващите им типични реакции. Макар и на пръв поглед творбата на Ръдиар да се съсредоточава върху философията и логиката в проявленията на чисто астрологически фактор, неговата книга е изпълнен с мъдрост наръчник за живота.

Дейн Ръдиар (1895-1985) е един от най-съзидателните творци на своето поколение, който се изявява в разнообразни области – музика, философия, психология и астрология. Неговите новаторски възгледи вдъхват живот на остарели концепции и преформулират със съвременно звучене психологическите и философски трактовки, които могат да помогнат на личността да се настрои в съзвучие с космическите цикли и дълбокото им значение.
Дейн Ръдиар е международно признатият пионер на съвременната личностно-ориентирана астрология.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

Два подхода към живота
Има два основни начина, по които може да се тълкува дуализмът на небесния ред и земната джунгла с оглед на смисъла и целта. Първият – по-простият и все още най-популярен – е небесното царство да се разглежда като сферата на позитивни, естествено подредени, енергизиращи и в крайна сметка контролиращи Сили, които упражняват постоянно влияние върху пасивното, възприемчиво, инертно и присъщо хаотично (разделящо) царство на земните дейности, импулси, желания и страсти. По този начин небесната сфера се превръща в „света на идеите“ или, както го наричат средновековните философи, Natura naturans: активна природа, за разлика от Natura naturata, която е пасивна и земна. „Човешката природа“ в такава концепция почти неизбежно придобива негативно обагрено значение. Покварена е от първородния грях и изисква да бъде контролирана чрез волята на небесните сили и разума на божествените интелекти, или да бъде изкупена чрез пожертването и състраданието на звездно същество – „Божи син“.
Повечето религиозни и дори класически философии се основават на такова тълкуване, което се характеризира с квази-абсолютна двойственост на доброто и злото, на духа и материята, Бог и природата, разума и емоциите, „висшето“ и „нисшето“. Настоящото катастрофално състояние на западното човечество е резултат от такава интерпретация, която в продължение на векове разделя човешкия опит на две фундаментално непримирими части, въпреки усилията на човешката воля и жертвата на божествената любов.
Възможно е да се направи различен тип тълкуване и понякога хората са пробвали. Съвременните мислители – от психолози до физици, повече от всякога се стремят да го изградят върху солидна основа; но понеже схващането на целия му подтекст изисква по-зрял манталитет, същата интерпретация все още не е популярна, дори сред обучените мислители, затънали в старата традиция на дуалистичната философия и нейните трансцендентни бягства към идеализъм и абсолютен монизъм.
Според това „ново“ тълкуване няма противопоставяне между царството на небесния ред и селението на земния хаос, защото земният безпорядък просто е привиден или фикция. Навсякъде съществува подреденост, но човекът е сляп за нея, докато преминава от един вид ред към друг, който е по-всеобхватен. Онова, което възприема като хаос на земната повърхност, е резултатът от неговата непълна визия. Когато не е в състояние да схване целостта на дадена ситуация, човек я възприема като хаотична – един вид пъзел, чиито парчета са разхвърляни на несвързани блокове. Картината не може да се види, докато властва такова състояние. Възможно е да има само привиден хаос, освен ако всяко парче не е напаснато към всяко друго във взаимозависимостта, определяна от „образа на цялото“ – единствено тя придава на този образ смисъл....
Всяко преживяване е биполярно. Двата полюса се създават от притеглянето на индивидуалния и на колективния фактор в преживяването, а тяхната относителна сила на привличане е различна. Образованието (колективен фактор) придава по-голямо значение на колективния аспект на преживяванията; ето защо един образован човек обикновено не полудява чак толкова под стреса на емоционалното разстройство, колкото необразования, който ще убие, ако го обладае ревността. Но силно индивидуализираният творец е възможно да загуби своя емоционален баланс по-бързо от бизнесмена, който се опира на социалната почтеност. В очите на художника-романтик светът може да изглежда като грандиозна трагедия, а английският джентълмен ще си пие чая, докато империята се разпада, без да се интересува до последния момент от въздействието на хаоса.
От перспективата, описана в горните параграфи, същината и основата на всичко е човешкото преживяване. Всяка оценка се съотнася с него. Опитът съдържа всички двойствености. Небето е една страна на човешкия опит; джунглата – друга. Мъдрецът, чийто живот е подреден и спокоен, и чиято любов включва всички форми на взаимоотношения по силите на човека (както са конституирани днес), е „по-малко цяло“, което е постигнало един вид интеграция, поддържана и премерена по органичния ред на „по-голямото цяло“. Той е в мир със себе си, защото спокойствието на „по-голямото цяло“ е вътре в него. В хармония е с другите хора, защото взаимоотношенията му с тях в неговото съзнание са израз на връзката му с „по-голямото цяло“ и се съдържат в нея. Те се вписват в една универсална картина. Всяко парче от пъзела е там, където му е мястото. Образът на цялото е ясен. Изобщо не стои въпросът за съществуването на хаоса.
Хаосът е пътят към по-голяма цялост на битието и съзнанието: път, преход, процес. Мъдрецът е този, който първи разбира този процес, усеща неговия ритъм, осъзнава смисъла на неговите полярни привличания и отблъсквания. Той е човекът, който възприема цялата природа като циклично енергийно взаимодействие между „по-малки цялости“ и „по-големи“. Мъдрецът наблюдава – вътре в себе си и във външния свят, как индивидуалната болка се трансформира в колективен мир, как се пожертва колективното удовлетворение във вдъхновението и напътствието, които хората, отъждествили се с „по-голямото цяло“, могат да даряват на „по-малките единици“, все още борещи се с проблемите на своите атомистични и болезнени взаимоотношения.
Циклично взаимодействие на полярни енергии: в тази фраза може да се намери ключът за определяне на човешки опит, който не създава непримирими двойствености и неизменния потенциал за шизофрения и националистически или класови войни. Животът е циклично взаимодействие на полярни енергии. Всеки фактор неизменно присъства в преживяването, но се проявява с винаги различна степен на интензивност. Отслабването на енергията на единия полюс в цялото преживяване винаги се свързва с нарастването на мощта на другия полюс. Двете сили винаги са активни. Всеки възможен режим на дейност неизменно е активиран в рамките на всяко органично цяло, но се случва и някои да доминират, докато други са толкова неосезаеми, че изглеждат напълно имагинерни. И все пак несъществуването е измислица – от нашата гледна точка, и би трябвало да се нарича латентност. Нито една характерна черта в цялата вселена не отсъства напълно от изживяваното от кое да е цяло. Тя е само латентна. А латентността все още е, в известен смисъл, нещо като дейност. Тя е негативен, интровертен тип активност.
Такъв философски подход към преживяването придава на астрологията значение и стойност, което подозират едва малцина съвременни мислители. Астрологията е възможно да се разглежда – в светлината на тази философия за света, като забележителен инструмент за разбиране на човешкия опит, разглеждан като поле за циклично взаимодействие на полярни енергии или нагласи. Астрологията е средство за възприемане на човешкия опит като органично цяло, техника за тълкувание, „алгебра на живота“. Тя използва подреденото шествие на планетите (и в по-малка степен на звездите) като символ на онова, което може да се случи на човек, който вижда живота цялостно. Всяко събитие в опита на същия индивид е част от подредена последователност, както всяко парче от пъзела е фрагмент от цялостна картина – и затова придобива смисъл.
Не твърдя, че планетите „влияят“ пряко на даден индивид, припламвайки със специален лъч, който ще го направи щастлив или ще го накара да си счупи крака. Циклите на планетите и техните взаимовръзки представляват реалността за човека в подредено състояние и по отношение на „по-голямото цяло“, което познаваме като слънчевата система. Хората са „по-малки единици“ в това „по-голямо цяло“. Те могат да постигнат спокойствие и трайна интеграция само когато се свързват осъзнато с „по-голямото цяло“, когато припознават собствените си житейски периоди в циклите на активност на „по-голямото цяло“, когато напасват своите срещи с други хора в цялостна картина, която само възприятие за „по-голямото цяло“ може да разкрие. Всеки човек е едно цяло – индивид. Но да си индивид е безсмислено, освен в контекста на човешкото общество – най-малкото от перспективата на вселената. Човек, който живее на безлюден остров без изобщо някаква възможност да се свърже с някой друг, не е индивид, а единствено самотен организъм без значение за човечеството. Един човек е индивидуализиран израз на колективната (или генерична) човешка природа – той трябва да върне полученото от колектива, съществувал преди него, на общността, която остава след кончината му. Нито един индивид не съществува във вакуум. Няма органично създание, което да не се вмества в „по-голямо цяло“ и което да не съдържа „по-малки цялости“. Да си индивид е социален статус. Всеки човек латентно е универсален – или, както казват китайците, „небесен“. Да прояви латентното в действителността, да преобрази сферата на земния човек със светлината, ритмите и единната хармония, присъщи на „по-голямото цяло“ и така удобно изобразявани чрез движенията на небесните тела – ето коя е целта на човека.
Астрологията ни предоставя книга с универсални картини. Всяка е плод на последователност и има смисъл. Всяка астрологическа рождена карта е подпис на космоса – или на Бог, тя е образът на завършения пъзел. Чрез вникване в картата човек може да осъществи своето предназначение, защото придобива способност да го види обективно и структурно. Може да го осмисли като едно цяло, което обаче се вписва в цикличния процес на универсална промяна, както ясно го разкриват конфигурациите на звездите и планетите, но изглежда объркано в контекста на земните отношения. Нищо не е статично и ничие съществуване не е абсолютно самостойно и отделно. Животът е процес, а всеки процес е цикличен – ако вярваме на своя опит, вместо да му налагаме интелектуални категории и етични двойствености. Астрологията е наука за цикличните процеси....

Втора част:

Дванадесетте фази на човешкия опит

Овен
Пробивайки кората на почвата, омекотена от топенето на снега, покълналото семе си проправя път за живот под слънчевата светлина. Пламенното разпукване на пролетта ражда чудото на покълването. Дневната сила сега балансира интензивността на отслабващата нощна сила. Играчът, който напуска сцената, скоро ще бъде само спомен, колкото и дълбоко да е запечатан в човешката психика. Новата звезда отстоява своето право пред светлините на човешкото съзнание. Оттук нататък шоуто ще бъде нейно. Но гласът ù е неуверен; нейното изражение разкрива скрити страхове в самото ù перчене. В Овен човешката личност изживява своята фаза на юношество.
Докато растящото дете не встъпи в пубертета, хоризонтът на личността е очертаван от стените на някаква затворена матрица. Първо е утробата на майката; после – по-диверсифицираното пространство на семейството, което задържа между сигурните си стени набъбващите конфликти. Но независимо дали е ограничавана от физически или психологически обвивки, личността на детето все още е в пренатален стадий. Тя е обгърната от колективната природа. Бори се да се прояви. Възникването – чудото и страхът от него – е юношеството. Юношата се ражда като отделен човек в свят, който изглежда враждебен или чужд; който трябва да бъдат завладян; от който не бива да се страхува.
Уплаха, примесена с нетърпеливо очакване, неловкост, емоционално объркване – това е юношата. Той се втурва под импулса на желанието, но бързо се отдръпва при най-малкото нараняване. Юношата е дързък – нервно, сприхаво и кикотливо. Заставян от вътрешна необходимост да продължава, той се утвърждава с наглост и смелост; и все пак му се иска да може да се оттегли в сигурността на майката-земя. Най-лекият повей на съдбата кара това „агънце“ по сърце, бързащо стремглаво като „овен“, да се свива и да стада.
Горното психологическо описание на юношеството характеризира основната природа на типа Овен, неговата емоционална нестабилност и стихийното му, подтиквано от съдбата желание; неговата остра чувствителност, маскирана под отношение „не ме е грижа“; чистата му инстинктивност и нерядко бомбастичната му самоувереност, която всъщност не е истинска егоцентричност, а по-скоро резултат от био-психологическа принуда, преживявана дълбоко и съдбовно. Човешкото същество Овен е заставяно отвътре да придобие аз на всяка цена; принудено е да насилва резервираната си индивидуална душа да поеме бремето на въплъщението. То не търси власт, за да се удовлетвори себе си, а за да се покаже пред самия себе си – силата, което му е необходима, за да стане личност. И ако Овенът привидно се нуждае от любов и слава, от „жени, вино и песни“, то е защото се чувства слаб или несигурен в себе си и му трябват постоянни уверения, потвърждения и външна подкрепа.
Тъй като дневната сила едва побеждава нощната в Овен, роденият под знака трябва да впряга стремглаво съзнателното си его, понякога почти отчаяно, в желанието си за живот – и често прекалява. Неговата носталгия е толкова голяма, колкото и нетърпението му; неговата сантименталност, толкова романтична, колкото и страстта му, е остра, директна – но краткотрайна, подлежаща на резки промени. Повече от всеки друг зодиакален тип Овенът обича нуждата си от любов, а не конкретен човек. А любовта му е потребна, защото поначало се страхува от света и е самотен – но същевременно е също толкова уплашен от обвързването, заложено в един постоянен съюз или асоциация, защото като индивид трябва да продължава да израства, нужно му е непрекъснато да разширява своята прохождаща личност, на всяка цена да избягва да се задържа на едно място, което скоро би означавало изпадане в миналото. Неговият пионерски импулс е прикрит страх от рутината и от привличането на традицията. Той трябва да продължава да расте; а смяната на партньорите, изменчивите му хоризонти и привързаности поне му дават усещането, че продължава напред – илюзията за растеж.
Обикновеният тип Овен, разбира се, ще отрича яростно тези скрити подбуди зад своите действия. Не може да спре да върви напред и да се опитва да проумее себе си. Той не изгражда съзнание, а личност. Като цяло не е мислител, а по-скоро строител. Овенът трябва да упражни желанието си за живот. Дневната сила се надига у него с фалическа интензивност. Няма значение какво и къде строи. Но трябва да усеща в себе си движението на съдбата. Потребно му е да се чувства задвижван от някакви по-мощни енергии.
Една оформена личност може да действа бавно, тихо, преднамерено, понеже подхожда от относително определени устои на индивидуалната самоличност. Но типът Овен постоянно е в процес на формиране. Той е лишен от усещане за установена самоличност; няма чувство за определени граници. Винаги е отворен за нахлуването на универсалния Живот, който съвсем не е персонален. Той никога не е завършен продукт и почти не си прави труда да довършва това, което опитва. Овенът е погълнат от акта на създаване, а не от своите творения. И затова му е потребно отново да изживее сътворението, което го заставя да създава все повече и повече Сила, все повече и повече Живот. Всичко, което иска той, е да раздаде тази Сила на другите, да оплоди девствените полета с нея – и да продължи нататък, пламенно копнеещ да напоява все по-обширни и „нови“ територии.
В този смисъл Овенът е „безличен“. Ролята му е да раздава – но не нещата, които са „негови собствени“. Той е дарител на чиста енергия, енергията на дневната сила, която кипи у него. Трудно му е да превърне нещо в „свое“. И все пак, ако го стори, тогава се вкопчва в него (поне за известно време) със страст – пламенност, родена от страх и самота. Става така, защото нещото за него внезапно се превръща в символ на собствената му личност – единственото, което всъщност жадува да „притежава“, е личността, но никога не е сигурен в изграждането ù, защото тя едва ли може да бъде „завършена“.
Понеже дневната и нощната сила се уравновесяват взаимно в Овен, човекът под неговото влияние винаги е в състояние на нестабилно равновесие, разпъван вътрешно от противоположностите; затова е неспокоен, раздразнителен, нервен, често невротичен. Но неговите неврози са породени от действието, от усещане за провал пред непреодолими препятствия, от умора преди усилието или липса на личен интерес към активността, в чието осъществяване привидно може да влага голяма енергия или страст през цялото време. Тази енергия всъщност не е „негова собствена“. Тя не е в него. Овенът непрекъснато се стреми да се реализира като личност; но тази цел неизменно е неуловима – винаги отвъд, оттатък. И така той продължава да действа, да желае, да изпитва емоции, да създава – едва успявайки да прикрие чрез напрежението на дейността празнотата и страха на един вечен юноша.
Възможно е никой от околните да не го осъзнава. Той не само е погълнат от действието, но е и актьор. Играе роли и обича усещането да го режисира невидим Драматург – защото му дава чувство за сигурност в присъщата му съдба. Той лесно може да стане голям поклонник – просто защото не е сигурен в собствената си личност. Овенът символично „си пада“ юношески по някакъв „Учител“, върху когото проектира своята страст към личността. Вместо да проявява слаб характер, той потъва в предаността към велика Личност – но за предпочитане такава, която е далечна, идеална, отсъстваща. Това поглъщане винаги е „психологическа проекция“ на собствения му копнеж за индивидуалност. Ако не съумява да отиграва във външна проява на креативност и оплождане частта от личността, тогава я проектира, трансформирайки я в интензивна (но често променлива) преданост към идеална фигура или към „велика кауза“.
В Овен личността все още не е напълно отделена от действието. Тя се съдържа в пряката непосредственост на активност, породена от ирационална сила, която на едно ниво е „инстинкт“, а на друго „Бог“. Действието тук е прямо; но тъй като усещане за вътрешна несигурност обикновено превива към земята младата издънка, зашлевяна от социални бури, то често се нуждае от опора. Човекът Овен обаче трябва да прослави тази нужна форма на поддръжка; да я направи безлична, така че собствената му персона да не изглежда слаба в очите на другите – или в собствените му представи. Всъщност той знае – подсъзнателно, ако не и съзнателно, какво му липсва. Наясно е, че неговата личност едва ли е конкретен факт на този етап; че едва излиза от състоянието на субективност. Но казаното означава също, че личността му все още е вкоренена в необятността на колективния живот, че е изпълнена с потентност – с élan vital, с нарастващата и оформяща сила на всеобщата еволюция… която мнозина наричат Бог.
В Овен се усеща „пулсът на живота“ – на творческото дихание. То профучава през знака. Избухва стремглаво – и изчезва. Силата на Овен е мощта на светкавицата, която се спуска отгоре и поразява от мрака на колективното несъзнавано. Тя е силата на откровението, освободената мощ на Съдбата, която изпепелява и опложда. Такава енергия, която независимо от какво ниво се спуска като огнени потоци, придава на действията на човека Овен особена пионерска, безлична, може би космическа и съдбовна сила. Наистина, в най-благородните прояви на Овенската сила не прозира действието на отделен индивид, а на цялото – на човечеството. На по-малко възвишени нива някаква социална или религиозна група, нация, раса може да изговаря своите нужди и да заявява разрешаването им чрез такъв човек – който не е съвсем съзнателна личност и все пак е много повече от индивид.
Тъй като такъв човек усеща смисъла на съдбата, която се осъществява чрез него, ревът на гордостта може да прозира през егото му. Възможно е да стане арогантен, да предявява изисквания към обществото, сякаш всички видове привилегии му се полагат „по божествено право“. И все пак неговата гордост по-често е юношеска, смесена със смирение и странно чувство на несигурност – тъй като знае вътрешно, че не притежава източника на гордостта – че давайки сила, може да загуби контакта – и да остане празен. Това отличава гордостта на Овен от типичната за Лъв; тъй като в Лъва гордостта е съсредоточена в личността и се корени в стремящото се към прослава „аз съм“. Човекът Овен ще наблегне на „съм“, а не на „аз“. Той се гордее с това, което прави, със създаваното чрез него, с тази огромна сила, която е под негово командване, с могъщата мъжественост на неговия организъм. Основното не е какво е той като личност, защото никога не е съвсем сигурен какво представлява.
Овен е зората на личността като обективен и осъзнат факт в цикъла на човешкото разгръщане. В това своеобразно разсъмване светлината на съзнанието постепенно пропълзява през небето на изток, пробуждайки всички сили, които принадлежат на царството на деня. Но на запад все още тъне мрак. Силата на нощта продължава да владее огромни области на човешката психика. Отсега нататък тя ще контролира спомените и ще владее областите под хоризонта. Те съставляват подсъзнанието.
Когато човек се събуди, той си спомня своите сънища – здрачния спомен за нощното състояние на психиката. Тяхната ирационалност преследва събужданията му. И понеже притеглянето на нощната сила е все още силно и настойчиво, човекът Овен се вкопчва с догматична или предана интензивност в „идеите“, в „разума“ и „логиката“. Те стават свидетели на триумфа на дневната сила над ирационалните фантазии на царството на нощта. Превръщат се в крепостта на формата и последователността над хаоса и пренаталните страхове. Но ако човекът Овен изостави съзнанието и се оттегли навътре, той се оказва почти потопен в плодотворната фантазия на своето подсъзнание.
С преминаването на повратната точка на пролетното равноденствие нощната сила, победена от нарастващата интензивност на дневната, напуска сцената на съзнанието, но само за да стане интровертна, подсъзнателна или трансцендентна. Вече показахме как тази нощна сила достига своето пълно осъществяване в Козирог чрез реализация на социално-културния идеал за общностна цялост – Държавата. В двата следващи зодиакални знака – Водолей и Риби, същият групообразуващ порив, тази воля за изграждане на колективно и постоянно „по-голямо цяло“ от множество личности, се одухотворява – става нещо повече от физически и от социален феномен. Затова Водолеят символизира социалния идеализъм, социалната реформа, социалната трансформация под влиянието на Уран; а в Риби стигаме до концепцията за „невидимата общност“ и „тържествуващата Църква“ – на Небето, онази „Общност на светиите“, която се символизира от Нептун.
Нощната сила в Овен действа по още по-трансцендентен начин. Нейният символ е „агнецът, погубен за изкуплението на света“ – с други думи, мъченичеството. Чрез него човекът Овен извършва трансцендентно действие, което е подтикнато от голямото му желание да живее и да постигне безсмъртие като личност – защото да си мъченик означава да станеш – в очите на обществото – безсмъртен символ на една Кауза. А именно, чрез смъртта да се осъществиш като личност.
Говорим за безсмъртието на семето, което умира като семе, за да има отново живот и растителност, за безконечното разпъване на кръста на посятото във Везни. Семето умира с настъпването на новия живот, както нощта и звездите изчезват с блестящия изгрев. И тази смърт на нощта и звездите, и погиването на семето преследват подсъзнанието на типа Овен, който не е изцяло погълнат от неистова дейност и сеитба на плодородие. Ето защо въображението на Овена, отвъд прага на съзнанието, копнее за семето, което за него е Майката. Докато със съзнателната си природа той действа за бъдещето, подсъзнателно мечтае за миналото.
Балансът между съзнателно и несъзнателно е много фин в Овен – а също и във Везни. И двата са знаци на равновесие, при което дневната и нощната сила са с почти равна мощ. Само „почти“ равна мощ, защото в Овен дневната сила има външен импулс, който осигурява нейната доминация – но това е господство, което трябва да отдаде почит на миналото, на нощната сила.
Поне в известен смисъл човекът Овен е призован да пожертва своето минало, да го изгори на олтара на посвещаването си на новия живот...

Телец