АВТОРИ



Хрониките на Черния отряд IX: Водата спи
ПечатE-mail
Автор: Глен Кук


Страници: 408
Цена: 15.00лв.
12.00лв.

„В онези дни Черния отряд не съществуваше. Знам го, защото имаше закони и укази, които ме убеждаваха в това. Но аз не се чувствах напълно нереална.
Знамето на Отряда, неговите капитан, лейтенант и знаменосец и всички хора, направили Отряда така ужасяващ, ги нямаше, погребани живи в сърцето на обширна пустиня от камък.
– „Блестящия камък” – се шепнеше по улиците и тесните кьошета в Талиос.
– „Отишли в Катовар” – твърдяха властите, превръщайки в свой триумф това, което от години опитваха да предотвратят, веднъж след като Радишата или Протекторът, или някой друг реши, че хората би трябвало да вярват как Отряда е осъществил съдбата си.”

Сега съдбата и бъдещето на Черния отряд са в ръцете на две жени, никога официално назначавани за капитан и летописец. След години търпеливи кроежи и живот в нелегалност, те повеждат оцелелите братя, заедно с Нюен Бао и престарелите магьосници, на последна офанзива към равнината на блестящия камък. Пътуване, при което ще се разкрие историята на Отряда, ще се разбулят древни тайни, нови светове ще бъдат спечелени и изгубени... И всичко това на ужасна цена.


НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА ТУК:

Глава 10
– Не мога да повярвам, че го направи! – възкликнах аз, докато се измъквах от вонящите парцали и осакатената личност на Сава. Случката потресе всички вкъщи. Самоубийството беше единственото, което се обсъждаше. Собственото ни среднощно усилие бе станало второстепенно. То бе приключило, а те оцеляха.
Тобо определено не вярваше в него. Спомена го мимоходом, настроявайки да ни разкаже всичко, което баща му бе видял в двореца през изминалата нощ. Той се позоваваше на бележки, които бе нахвърлял с помощта на Гоблин. Тобо изглеждаше напълно горд от свършената от него работа и искаше да натрие носовете ни с нея.
– Но аз не можах да го накарам да си поговори истински с мен, мамо. Всичко, което исках, изглежда само го дразнеше. Сякаш едва изкачваше да приключим, за да си тръгне.
– Знам, скъпи – каза Сахра, – знам. Така се държи и с мен. Тук има малко хубав хляб, който ни позволиха да донесем вкъщи. Хапни малко. Гоблин, какво направиха с Лебеда? Той здрав ли е?
Едноокия се изкикоти. После се обади:
– Здрав е, колкото може да бъде човек с пукнати ребра. Но е ужасно уплашен. – Той изкряка отново.
– Счупени ребра? Обясни!
– Някой, озлобен срещу Сивите – неохотно заговори Гоблин, – много се ядоса. Но не се безпокой за него. Човекът ще има изобилие от възможности да съжалява, че позволи на чувствата си да вземат връх.
– Изтощена съм – каза Сахра. – Прекарахме целия ден в една и съща стая с Ловеца на души. Струваше ми се, че ще се пръсна.
– Така ли? Аз направих всичко по силите си, за да не избягам оттам с писъци. Толкова усилено се концентрирах да бъда Сава, че изпуснах половината от разговора им.
– Останалото неизказано вероятно е по-важното. Ловеца на души наистина заподозря нещо съмнително.
– Казах ви, хванете ги за гушите! – излая Едноокия. – Докато още не са повярвали в нас. Избийте ги всичките и няма да ви се налага да се покривате, опитвайки се да разберете как да измъкнете Стареца. Може да накарате онези приятелчета в библиотеката да правят проучването вместо вас.
– Просто щяхме да бъдем убити – каза Сахра. – Ловеца на души вече беше нащрек. Новините за Дъщерята на нощта я накараха. Като стана дума за нея, искам вие двамата също да я потърсите – нея и Нараян.
– Ние също, така ли? – попита Гоблин.
– Ловеца на души ще ги преследва с голям ентусиазъм, според мен.
Аз се намесих в разговора:
– Кина сигурно се събужда отново. Нараян и момичето не биха дошли в Талиос, без да са сигурни в защитата си. Което още означава, че момичето пак ще започне да преписва Книгата на мъртвите. Сахра, кажи на Мъргън да я държи под око. – Онези ужасни, древни томове бяха заровени в същата пещера като Пленените. – Споходи ме мисъл, докато бяхме заедно с Ловеца – след като свърших със свещниците и нямаше какво да правя. Мина много време, откакто прочетох аналите на Мъргън. В тях май нямаше много за нещата, които се опитваме да правим. Бяха доста скорошни. Но, докато си седях там, на няколко стъпки от Ловеца на души, наистина ме полази като тръпка усещането, че бях пропуснала нещо. А беше толкова отдавна, когато изучавах аналите, че не можех да отгатна какво.
– Би трябвало да имаш време. Ще се наложи да се снишаваме няколко дни.
– Ще ходиш на работа, нали?
– Би било подозрително да не отида.
– Потеглям към библиотеката. Намерих някакви истории, които се връщат до най-ранните дни на Талиос.
– Нима? – изграчи Едноокия, рязко изтръгвайки се от полудрямка. – Тогава разбери заради мен защо, по дяволите, шайката управници са само принцове. Териториите, които владеят, са по-големи от повечето кралства наоколо.
– Въпрос, който никога не би ми хрумнал – учтиво казах аз. – Или на който и да е местен жител от този край на света, вероятно. Ще попитам. – Ако се сетех.
Нервен смях дойде от сенките в дъното на склада. Уилоу Лебеда. Гоблин се обади:
– Играе тонк с някои от момчетата, които познава от старите дни.
– По-добре да го изведем от града – каза Сахра. – Къде можем да го скрием?
– Нужен ми е тук – възразих аз. – Трябва да го разпитам за равнината. Именно затова го сграбчихме пръв. И няма да замина някъде из страната, след като най-сетне започнах да постигам напредък в библиотеката.
– Ловеца на души може да го е белязала някак.
– Имаме си наши собствени полумагьосници, полумагарета. Накарай ги да го проверят. Двамата заедно правят един компетентен маг.
– Внимавай какви ги говориш, момиченце!
– Извинявам се, Едноок. Двамата заедно излизате на половината на онова, което е поотделно всеки от вас.
– Дремла има право. Ако Ловеца го е белязала, вие, двамата, трябва да успеете да го откриете.
Едноокия се сопна:
– Използвай си главата! Ако го беше белязала, тя вече щеше да е тук. Нямаше да се занимава там да разпитва слугите дали вече са открили костите му. – Дребосъкът се изсули от стола си, скърцайки и пъшкайки. Запъти се към сенките в задната част на склада, но не по посока гласа на Лебеда.
– Прав е – казах аз. – И се насочих към задната част. Не бях зървала Лебеда отблизо от петнадесет години. Зад мен Тобо започна да подлага на строг разпит майка си за Мъргън. Беше разстроен, защото баща му се държеше безразлично.
Струва ми се, че е много вероятно Мъргън да не разбира кой е Тобо. Летописецът имаше проблем с времето. Търпеше подобни смущения още от обсадата на Джайкур. Той вероятно си мислеше, че още е петнадесет години по-рано и се натъква на възможно бъдеще.
Лебеда се взира в мен няколко секунди, след като стъпих в светлината на лампата, осветяваща масата, където той играеше карти с братята Гупта и един капрал, когото наричахме Слинк.
– Дремльо, нали? Не си се променил. Гоблин или Едноокия ти е направил някаква магия, а?
– Бог е добър към онези, чиито сърца са чисти. Как са ти ребрата?
Лебеда прокара пръсти през останките от косата си.
– А, нищо страшно – той докосна ребрата си. – Ще оживея.
– Приемаш го доста добре.
– Нуждаех се от ваканция. Сега нищо не зависи от мен. Мога да се отпусна, докато тя не ме открие отново.
– Може ли да го стори?
– Ти ли си сега капитан?
– Капитанът е капитан. Аз замислям засади. Тя може ли да те открие?
– Виж, синко, това прилича на легендарния сблъсък между всепобеждаващия меч и непробиваемия щит. Не знам на кой да заложа. Тук имаме Черния отряд с четиристотин години зло и проклетии. От другата страна е Ловеца на души с четири века подлост и лудост. Несигурна работа, бих казал.
– Тя беляза ли те някак?
– Само с белези.
Начинът, по който го каза, ме накара да почувствам, че знаех точно какво има предвид.
– Искаш ли да смениш отбора и да минеш на наша страна?
– Будалкаш ли ме? Направихте цялата тази поразия сутринта просто за да ме помолите да се присъединя към Черния отряд?
– Направихме цялата тази поразия сутринта, за да покажем на света, че още сме тук и можем да правим каквото си поискаме и когато си поискаме, с Протектор или без Протектор. И за да те вземем, за да мога да те разпитам за равнината на блестящия камък.
Той се взира в мен няколко секунди, после си провери картите.
– Това е тема, която не е повдигана от известно време.
– И ти инатливо ще си мълчиш?
– Шегуваш ли се? Ще ти надуя главата с приказки. Но се обзалагам, че няма да научиш и едно проклето нещо, което вече да не знаеш. – Той изчисти черно вале.
Слинк покри тази карта, като хвърли деветка, надцака с червена дама и се ухили. Ще трябва да се види с Едноокия заради тези зъби.
– По дяволите! – измърмори Лебеда. – Изпуснах тази игра. Как я научихте, бе, хора? Това е най-простичката проклета игра в света, но никога не съм срещал талианец, който да може да я разбере.
– Бързо се учиш – отбелязах аз, – когато играеш с Едноокия. Отмести се, грешнико. Дай да поиграя, докато му взема акъла на този. – Придърпах столче, изучавайки Лебеда всяка секунда. Човекът знаеше как да навлезе в роля. Това не беше Уилоу Лебеда от аналите на Мъргън или Лебеда, когото Сахра виждаше, когато ходеше в двореца. Взех си петте карти от следващото раздаване.
– Това не е ръка, а направо крак. Как успяваш да си толкова спокоен, Лебед?
– Няма за какво да се напрягам. Не може да има по-лоша ръка от моята. Не получих и две карти от една и съща боя.
– Няма за какво да се напрягаш?
– В светлината на днешните събития няма какво да сторя, освен да се подпра и да не си давам зор. Просто да играя тонк, докато моята любима дойде и ме отведе вкъщи.
– И не те е страх? Сведенията, които ми предадоха, твърдят, че си по-треперлив от Пушека в обичайното му състояние.
Чертите му се втвърдиха. Това не беше сравнение, което му хареса.
– Най-лошото се случи, нали? Вече съм в ръцете на враговете си. Но още съм здрав.
– Няма никакви гаранции, че ще си останеш такъв. Освен ако не съдействаш. Проклятие! Ще ми се наложи да прося, ако продължава така! – Късметът така и не се върна при мен с последната ръка. Не спечелих.
– Ще пропея като дресиран гарван – каза Лебеда. – Като цял хор. Но не мога да ви помогна много. Никога не съм бил толкова близо до центъра на нещата, както вероятно си мислите.
– Предполагам – наблюдавах ръцете му отблизо, докато раздаваше. Изглеждаше като момент, когато егото на умел манипулатор би могло да го подтикне да се покаже колко е добър с бързите движения. Дори и да е имал подобни намерения, Лебеда разбра, че на мен такива не ми минават. Аз също съм се учила на играта от Едноокия. – Докажи го. Кажи ми как Ловеца на души ви опази вас, двамата, живи достатъчно дълго, за да се разкарате от равнината.
– Въпросът ти е лесен. – Той завърши раздаването без фокуси. – Бягахме по-бързо, отколкото духовете можеха да ни гонят. Яздехме онези черни коне, които Отряда доведе от север.
Самата аз бях яздила известно време един от онези омагьосани зверове. Това би могъл да бъде отговорът. Зверовете можеха да задминат всеки нормален кон и да препускат почти вечно, без да се изморят.
– Може би. Може би. Дали тя нямаше някакъв специален амулет?
– Не и такъв, за който да ми спомена.
Разгледах поредната ужасна ръка. Разпитът на Лебеда започваше да ми струва скъпо. Не съм от най-добрите играчи на тонк в бандата.
– Какво стана с конете?
– Доколкото знам, всичките са мъртви. Времето или магията, или раните ги довършиха. И онази кучка, кралицата, също не е щастлива от това. Тя не обича да ходи и не държи да лети.
– Да лети? – Сепната, аз изчистих карта, която трябваше да задържа. Това даде възможност на един от братята Гупта да мине ниско и да ми отмъкне още няколко медни монети.
– Струва ми се, че ще ми хареса да играя с вас – каза Лебеда. – Така... Летенето. Тя се сдоби с две от онези летящи килимчета, направени от Оплаквача. И наистина не се справя никак добре с тях. Мога да ви го кажа от личен опит. Ти раздаваш. Преживяването да паднеш от една от тези гадории, докато влачат задника ти, не може да се сравнява с нищо, дори и да си само на пет метра височина.
Едноокия се материализира. Изглеждаше почти толкова бодър, колкото обикновено напоследък.
– Място за още един? – Дъхът му смърдеше на алкохол.
Лебеда измърмори:
– Познавам този глас. Не. Разкрих те още преди двадесет и пет години. Мислех, че ти спипахме задника при Кадигхад. Или може би беше Борода или Наланда...
– Бърз съм в краката.
– Влизаш само ако извадиш някакви пари пред нас и ако приемеш да не раздаваш – обади се Слинк.
– И през цялото време си държиш ръцете на масата – додадох аз.
– Разбиваш ми сърцето, момиченце! Хората може да останат с впечатлението как не ми вярваш, че не мамя.
– Добре. Това ще им спести много време и болка.
– Момиченце? – попита Лебеда. Внезапно погледът му стана съвсем различен.
– Едноокия е пипнал словесна диария. Сядай, старче. Лебеда тъкмо ни разправяше за магическите килимчета на Ловеца на души и колко тя не обича да лети. И се чудя дали не бихме могли да открием някакъв начин да се възползваме от това.
Лебеда местеше поглед от мен към Едноокия. Аз наблюдавах ръцете на дребния магьосник, докато прибираше първия си набор от карти. Просто за в случай, че е направил нещо на тази колода в миналото. – Момиченце?
– Ехо ли има тука? – попита Слинк.
– Това изведнъж да не стана проблем? – попитах аз.
– Не! Не! – Лебеда ми показа дланта на свободната си ръка. – Просто ми се струпаха твърде много изненади. Ловеца на души мислеше, че е много убедителна относно оцелелите от Отряда. Но аз вече се натъкнах на четирима, които са смятани за мъртви, включително най-грозния магьосник на света и онази жена Нюен Бао, която се държи като началник.
Едноокия изръмжа:
– Не плямпай за Гоблин така. Той ми е приятел. Ще трябва да се застъпя за него... Някой ден. – Той се изкикоти.
Лебеда го игнорира.
– И ти. Когото възприемахме като мъж.
Свих рамене.
– Повечето не знаехте. И това не е важно. Глупакът с превръзката на окото и миризливата шапка би трябвало да има достатъчно усет, за да не го коментира в присъствието на външен човек – изгледах го кръвнишки.
Едноокия се ухили, изтегли карта от купчината, после изчисти.
– Тя е свадлива, Лебед. И умна. Замисли плана, който те довлече тук. Започна ли да планираш друг удар, момиченце?
– Няколко. Но мисля, че Сахра ще иска следващият да е главният инспектор.
– Гокхейл? Той не може да ни каже нищо.
– Да кажем, че е лично. Лебед, знаеш ли нещо за Гокхейл? Пляска ли малки момиченца, както беше свикнал Перхюл Коджи?
Едноокия ми отправи злобен поглед. Лебеда зяпна. Този път аз забърках кашата. Издадох се. Късно е да се тревожа за това.
– Е?
– Всъщност, да – Лебеда беше блед. Той се фокусира върху картите си, без да успее да прикрие треперещите си ръце. – Тези двамата и няколко други от управниците. Общите интереси ги свързаха. Радишата не знае. Не иска да знае. – Той изчисти карта, преди да му дойде ред. Беше изгубил интереса си към играта.
Разбирах какъв е проблемът. Той си мислеше, че говоря свободно, защото не след дълго смятах да го изпратя в един по-добър свят. – Ще бъдеш наред, Лебед. Докато се държиш прилично. Докато отговаряш на въпросите, когато те попитат. По дяволите, нужен си ми жив! Има цяла банда момчета, заровени под равнината на блестящия камък, които искат да си поговорят с теб, когато се върнат. – Вероятно ще е интересно да ги наблюдаваш как двамата с Мъргън се отдават на спомени.
– Още ли са живи? – Идеята сякаш да го смайваше.
– Много живи. Просто замразени във времето. И все по-ядосани с всяка изминала минута.
– Мислех... Велики боже... По дяволите!
– Не хули така името божие! – изръмжа Слинк.
Той също беше джайкури ведна. И не толкова грешен като мен. Успяваше да се помоли поне веднъж на ден и да посети храма няколко пъти в месеца. Местните ведна смятаха, че той е бежанец от Деджагор, нает от Бан До Тран, защото беше правил услуги на Нюен Бао по време на обсадата там. Повечето от братята ни постъпваха на истинска работа и се трудеха усилено, за да приличат на стълбове на местната общност.
Лебеда преглътна и каза:
– Вие, хора, ядете ли изобщо? Аз лично не съм хапвал от вчера.
– Ядем – отвърнах аз. – Но не както си свикнал ти. Онова, което казват за Нюен Бао, е вярно. Те се хранят само с рибени глави и ориз. Осем дни в седмицата.
– Рибата ще ми дойде добре. Ще си запазя псувните за после, когато стомахът ми е пълен.
– Слинк – казах аз, – трябва да изпратим отряд в Семхи да надзирава Дървото на Б’ходи. Протекторът вероятно ще се опита да го направи на трески. Може да си създадем приятели, ако го съхраним. – Обясних за монаха, който се запали, и за заплахата на Ловеца на души да превърне Дървото на Б’ходи в подпалки. – Ще ми се да отида самата аз, просто за да видя дали ненасилническата нравственост на Б’ходи е достатъчно силна, за да ги накара да стоят наоколо, докато някой разрушава най-свещеното им светилище. Но тук ме чака твърде много работа. – Подхвърлих картите си. – Още сега отивам и се захващам.
Бях уморена, но смятах, че бих могла да разучавам няколко часа аналите на Мъргън, преди да припадна.
Докато се отдалечавах, Лебеда прошепна:
– Как, по дяволите, е научила всичко това? И наистина ли е „тя”?
– Никога не съм проверявал лично – отвърна Слинк. – Имам жена. Но определено е придобила някои женски навици.
Какво, по дяволите, означаваше това? Та аз съм просто едно от момчетата.

Глава 11
Бяха вълнуващи времена. Оказах се нетърпелива да бъда навсякъде, където се случваха нещата. Слуховете за нашата самонадеяност сега бяха достигнали до всяко кътче на града. Нагъвах студен ориз и слушах отново оплакванията на Тобо как баща му не му обръщал никакво внимание.
– Има ли нещо, което мога да сторя по въпроса, Тобо?
– А?
– Освен ако не смяташ, че мога да се върна там и да му кажа да се поправи и да говори с детето си, ти губиш своето и моето време, оплаквайки се от това. Къде е майка ти?
– Отиде на работа. Отдавна. Каза, че ще бъдат подозрителни, ако не се появи днес.
– Вероятно ще са. Известно време ще са истински изнервени от всичко. Какво ще кажеш, вместо да се тревожиш за вече случилото се, да прекараш известно време в размисъл какво ще направиш следващия път, когато видиш баща си? И междувременно можеш да се опазиш от неприятности, като ми водиш записки винаги когато някой разпитва затворника. – Смръщеният му поглед ми каза, че не беше по-развълнуван от официално възложената му работа от кое да е момче на неговата възраст.
– И ти ли излизаш?
– Трябва да отида на работа. – Беше подходящ ден да се явя в библиотеката по-рано. Предполагаше се учениците да отсъстват през по-голямата част от деня. Имаше голяма среща на б’хадралок, което представляваше свободно свързана група от образовани хора, които не харесват Протектора и които смятат институцията на протектората за нежелателна. Шеговито те наричаха себе си банда от терористи интелектуалци. Б’хадралок повече или по-малко означава „порядъчни хора” и именно за такива се мислеха те. Всичките бяха образовани, от висши касти на гуни, което непосредствено означаваше, че голямо мнозинство от талианското население не питае към тях никаква симпатия. Най-големият им проблем с Протектора беше, че тя се отнасяше с пълно презрение към техните самоуверени, арогантни претенции за превъзходство. Като революционери и терористи бяха по-малко пламенни от всички социални кръгове от по-нисшите касти, които съществуваха във всеки жилищен район в града. Съмнявам се, че Ловеца на души прахосваше и двама шпиони, за да ги наблюдава. Но те се забавляваха страхотно, крещейки и плачейки на раменете си един на друг, че светът отива по дяволите в козя каруца, управлявана от демона в черно. И затова почти всяка седмица по-голямата част от кибиците в библиотеката отсъстваха.

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

КОЛИЧКА

Количката Ви е празна.