Черният отряд се раздели. Последиците може да са страшни за света. 

„Сребърният клин” е петият епос от „Хрониките на Черния отряд” на Глен Кук – дарк фентъзи серията за последното велико братство от древните времена. В тази книга е описана паралелната история на Гарвана и Глезанка, отцепили се от Черния отряд, докато събратята им се движат на юг в търсене на изгубената си история.

Сребърният клин ... е забит в ствола на фиданката на Старото Бащинско дърво. Той съдържа есенцията на умопомрачителното зло на Десетте, Които Били Покорени – Властелина. Сразен от Господарката и изхвърлен от този свят, всичко, което останало от него, е прокрадваща се злина. Но гробището, някога представлявало Могилните земи, пази повече тайни, отколкото мъртъвци. Всички, които бяха искали да притежават мощта на Властелина, са привлечени от клина. Безразсъдно смела група крадци са първите, които се докопват до него, и хищният и злостен Хром се завръща в един неподозиращ свят. Силите се ступват, двете страни настъпват и смъртните мъже може само да загинат, докато Господарят на мрака воюва за владичество.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

І

Този дневник се води по идея на Гарвана, но имам предчувствието, че ако някога го прочете, той не би се гордял с него. Защото смятам в повечето случаи да разказвам истината, макар че той е най-добрият ми приятел.
Ще ми говорите вие за колоси с глинени крака! Неговите са от глина чак до кръста! Но иначе е свястно момче – нищо, че е луд и постоянно го избива на убийства и самоубийства. Реши ли Гарвана, че ти е приятел, сдобиваш се с приятел за цял живот – стиснал нож и в трите си ръце.
Аз се казвам Чудака. Филодендрон Чудака, за което трябва да благодаря на мамичка. Но на Гарвана никога не съм го признавал. Тъкмо затова станах войник – за да се махна от тия картофчовци, дето като нищо ще лепнат подобно име на едно детенце. При последното преброяване имах седем сестри и четирима братя, и всичките до един кръстени на цветя, пусто да остане.
Ако едно момиче се казва Ирис или Роза – хайде, иди дойди. Ама един от братята ми се казва Теменужко, друг пък Петуния. Що за хора са тия, дето се отнасят с децата си така? Че свършиха ли се хубавите имена като Разбойника и Ханджара?
Картофчовци с картофчовци!
Хора, които цял живот се бъхтят от зори до здрач да копат картофите, зелето, лука, пащърнака, цвеклото. Ряпата. Как я мразя тая ряпа! И на свине не бих я давал! При първата възможност да се измъкна аз се записах войник.
Опитаха се да ми попречат – баща ми, заедно с чичовците, братята и братовчедите. Ама не стана. Още не мога да се начудя как онзи, дъртия сержант успя такъв страшен вид да си докара, че цялата рода даде на заден.
Точно такъв исках да стана и аз като порасна. Ей тъй, както си стоя, така да плаша хората, че да им се подкосяват краката. Но това май трябва да си го имаш вродено.
Гарвана го умее. Само като погледне някой, дето се опитва да се бъзика с него, и онзи става бял като платно.
И така, станах войник. Минах обучението и се хванах с войниклъка – понякога с Перото и Пътешественика, друг път с Шепота, най-вече тук, по северните краища. И разбрах, че това войниклъкът не било както си го мислех аз. Разбрах, че ми лежи на сърцето горе-долу толкова, колкото и копането на картофите. Обаче си ме биваше в занаята, макар че всеки път, когато тръгнеха да ме повишават в сержант, аз все гледах нещо да се издъня. Накрая ме пратиха при Стражите на Могилните земи. Което уж било голяма чест, ама аз така и не повярвах.
Тъкмо там срещнах Гарвана. Само че тогава му викаха Гаргата. По онова време не знаех, че е шпионин на Бялата роза. И никой друг не знаеше, разбира се – иначе нямаше да е жив. Беше един такъв мълчалив, сакат старец, който разправяше, че бил във войската на Хромия, но след като му осакатили крака, трябвало да се махне оттам. Подслон му беше една запустяла къща, която сам бе потегнал. Изкарваше си прехраната, като вършеше разни неща вместо войниците, дето ги мързеше да ги сторят сами. Стражите вземаха добри пари, но Могилните земи се простираха на стотици мили навътре във Великата гора и те нямаше за какво да ги харчат, освен за пиячка. На Гаргата му се отваряше сума ти работа – лъскаше ботуши, миеше подове, тимареше коне. Идваше да чисти канцеларията на полковника, а после сядаше да играе с него шах. Тъкмо там и го видях за първи път.
Още от самото начало надуших, че нещо намирисва. Не че се усетих за Бялата роза, но на него си му личеше, че не е избягало селянче като мен или пък градско чедо на бордеите, записало се във войската от нямане какво да прави. Той притежаваше някакво лустро и когато поиска, го показваше. Имаше образование. Говореше към пет-шест езика, можеше да чете и се случваше да го чуя да говори със стареца за неща, които хабер си нямах дори какво значат.
Та ето какво ми хрумна – ще взема да се сдружа с него, та да ме научи на четмо и писмо.
Нали се сещате, пак същата стара история. Ще се махна от село, ще стана войник, ще ми се случват какви ли не приключения и изобщо, живот ще си живея. А като се науча да чета и пиша, ще се махна от войската, ще зарежа приключенията и да видиш тогава живот!
Да, бе.
Не знам дали с всички е така. Не съм от тия, дето ще тръгнат да разпитват хората за подобни работи. Но познавам себе си достатъчно, за да знам, че нищо няма да излезе така, както го искам, и никога от нищо няма да съм доволен. Толкоз съм честолюбив, че живея тук в една стаичка с един пияница, ненадминат в умението си да си издрайфа червата, след като е излокал към три галона от най-евтиното попаднало му вино.
Както и да е, хванах Гарвана да ме учи и накрая си станахме дружки, макар той да си падаше смахнат. И това никак не ми помогна, когато връхлетя лайняната буря и той излезе шпионин. За мой късмет на моите и неговите началници се налагаше да се обединят, за да озаптят онова подземно страшилище, дето на нас, стражите, ни плащаха такива луди пари да го вардим.
Тогава разбрах, че в действителност той бил Гарвана – онзи, който предвождал Черния отряд и отнел Бялата роза от Хромия, когато била още малко момиченце, укривал я и я възпитавал, докато стане готова да поеме съдбата си.
Мислех го за мъртъв. Както и всички останали, и от двете страни. И най-вече Бялата роза, която го бе обичала, и то не като баща или брат. Тъкмо заради това той се престорил на мъртвец и избягал. Понятие си нямал какво е да си имаш някого – някой, който те обича. Да бяга – това било единственото, което умеел.
Само че и той бил влюбен в нея и можел да покаже любовта си единствено като се превърне в Гаргата и стане неин шпионин с надеждата, че ще успее да открие някое мощно оръжие, което тя да използва в решителния си сблъсък с Господарката – иначе казано, с моята голяма началничка.
И какво става? Съдбата си пъха бъркалката, забърква всичко, оглеждаме се и що да видим? Властелина, старото чудовище, погребано в Могилните земи, най-черното зло, което някога този свят е познал, се е събудил и се мъчи да се измъкне навън, и можем да го спрем единствено ако всички зарежат старите си крамоли и се обединят. И така, Господарката пристигна в Могилните земи с нейните грозни като смъртта рицари, а Бялата роза – с Черния отряд. И почна да става интересно.
А този проклет глупак, Гарвана, се моткаше сред всичкото това и си въобразяваше, че може да отиде при Глезанка ей така, като че никога не я е зарязвал и сума ти години не я е заблуждавал, че е мъртъв.
Глупакът му с глупак. Дори и аз разбирам от магия повече, отколкото той някога ще разбира от жени!
И така, те оставиха древното страшилище да излезе изпод земята и му се нахвърлиха. То беше толкова огромно и черно, че не успяха да убият духа му, а само плътта – и я изгориха, разпръснаха пепелта и заточиха душата му в един сребърен клин. Забиха клина в ствола на една фиданка, която била син на някакъв бог и щяла да живее вечно и да го обраства, та той никога повече да не причинява скърби и неволи. А после си отидоха – всички. Дори и Глезанка, заедно с някакъв мъж на име Мълчаливия.
На тръгване очите й бяха насълзени. Чувствата й към Гарвана не бяха увехнали съвсем. Но тя никога нямаше да му го признае и да му позволи отново да постъпи така с нея.
А той стоеше и я гледаше как се отдалечава, изгубил и ума, и дума. И не проумяваше защо тя му го причинява.
Глупакът му с глупак!

ІІ

Странна работа, как никой друг не се досети веднага. Но може би хората бяха твърде заети със случилото се между Господарката и Бялата роза и се чудеха какво ли означава то за империята и за въстанието. Отначало сякаш половината свят бе хукнал да плячкосва. Всеки, когото това го влечеше, си правеше сметките и се ослушваше дали ако се пробва, няма да го превърнат в евнух.
Та, първият опит за кражба на сребърния клин се падна на едни нищо и никакви кокошкари от северните квартали на Веслоград.
От Могилните все още пристигаха единствено слухове, които хората си шептяха из кенефите, когато Тули Стал затропа на вратата на стаята, в която бе отседнал братовчед му Смедс Стал.
Стаята на Смедс бе обзаведена единствено с хлебарки и кал, половин дузина крадени мухлясали одеяла и цяла камара празни глинени кани от вино, които той така и не бе успял да върне. В “Трън и корона” го караха да оставя пари за тях и той ги наричаше “Жизненоважните ми спестявания”. Ако закъсаше здравата, винаги можеше да върне осем празни срещу едно пълно.
Тули каза, че това било много тъпо. Когато Смедс го хванеха бесните, той разхвърляше каквото му падне, и така спестяванията му отиваха нахалос.
Чирепите също никой не ги събираше – само биваха изритвани към стената и там се превръщаха в прашна пустош.
Когато Тули му се натресе, Смедс реши, че братовчед му се е надул, защото го раздаваше голям паралия. Две омъжени жени го обсипваха с подаръци, задето им помагал в домакинството в отсъствие на благоверния. Живееше с една вдовичка, която щеше да разкара веднага щом той си намереше някоя друга женица да го приюти. И смяташе, че щом е преуспял, това му дава право да раздава наляво и надясно съвети.
Тули думкаше по вратата, а Смедс упорито не му обръщаше внимание. Момичетата на Кимбро от горния етаж – Марти и Шийна, съответно по на единайсет и дванайсет години, бяха дошли “на урок по музика”. Сега тримата се въргаляха голи по дрипавите одеяла и единственият видим музикален инструмент бе кожената флейта.
Смедс изшътка на момичетата да престанат да подскачат и да се хилят. Някои хора биха се възхитили от начина, по който той ги подготвяше за живота занапред.
Дум. Дум. Дум.
–    Хайде, Смедс, отваряй. Аз съм, Тули.
–    Имам си работа.
–    Отвори, де. Трябва да обсъдим една сделка.
Смедс се измъкна с въздишка от плетеницата млади кльощави ръце и крака и се затътри към вратата.
–    Братовчед ми. Свестен е.
Момичетата бяха доста сръбнали и изобщо не им пукаше. Не направиха никакъв опит да покрият голотата си. Когато Смедс въведе Тули в стаята, те само се ухилиха до уши.
–    Това са едни приятелки – обясни Тули. – Ще се включиш ли? Те нямат нищо против.
–    Друг път. Разкарай ги оттук.
Смедс изгледа накриво братовчед си. Тоя много почнал да командва, бе!
–    Хайде, момичета, обличайте се. Татко има да си говори по работа.
Тули и Смедс ги гледаха как навличат дрипавите си премени. На Смедс и през ум не му мина да се облече. Шийна игриво го плесна по мъжката гордост.
–    Доскоро!
Вратата се затвори.
–    Гъзът ти ще увисне на въжето – рече Тули.
–    Колкото и твоят. Трябва да те запозная с майка им.
–    Пари има ли?
–    Не, ама как само свири на валдхорна! Много си пада. Като почне, направо не може да се спре.
–    Кога ще разчистиш тая кочина?
–    Веднага щом прислужницата се върне от почивка. Та кажи, какво толкова важно има, че да ми разваляш купона?
–    Чу ли какво е станало в Могилните земи?
–    Подочух разни истории, обаче не им обърнах никакво внимание. На мен какво ми пука? Хич не ме засягат.
–    Може и да те засегнат. Чу ли за сребърния клин?
Смедс се замисли.
–    Да, нахакали го в някакво дърво. Хрумна ми, че ще е добре да го гепим, ама после се позамислих и се сетих, че то няма да има достатъчно сребро, та да си струва да се бие толкоз път.
–    Не е работата в среброто, братовчеде, а в онова, което е заключено в него.
Смедс напъна мозък, но нещо не усещаше накъде бие Тули.
–    Я по-добре говори в цифри.
Острият ум не беше нещо, с което Смедс Стал бе прочут.
–    В тоя грамаден гвоздей е заключена душата на Властелина. Което значи, че това желязо е страшно нещо. Хващаш някой по-сръчен магьосник и той ти изковава страховит амулет за вечни времена. Като в приказките, нали се сещаш.
–    Ама ние не сме магьосници – намръщи се Смедс.
Тули взе да се изнервя.
–    Ние ще сме посредниците. Отиваме там, изкопаваме онуй дърво и го скриваме, докато се разнесе мълвата, че е изчезнало. После го обявяваме за продан. На тоя, който предложи най-много.
Смедс продължи да се мръщи и напрегна мозъка си до краен предел. Да, той не беше гений – но подла, долна хитрост притежаваше в изобилие, а и се беше научил да оцелява.
–    На мен тая работа ми се струва много опасна. Ако искаме да излезем от нея цели и невредими, помощ ще ни трябва.
–    Така си е. Дори и леснината – да се замъкнем там и да освободим тая проклетия, ще е работа за повече от двама души. Във Великата гора хора, дето хабер си нямат от гори, сигур ще видят доста зор. Според мен ще са ни нужни още двама и единият трябва да разбира от гори.
–    Тули, тук вече си говорим за делба на четири. А по колко ще делим?
–    Не знам. Дай им време да наддават и ще се уредим за цял живот, тъй си мисля аз. И не ти говоря за никаква делба на четири, Смедс. На две. Всичко си остава в семейството.
Двамата се спогледаха.
–    Измислил си плана – рече Смедс. – Кажи ми го.
–    Нали познаваш Тими Локан? По някое време служеше във войската.
–    Колкото да се сети как да издрапа по хълма. Да. Бива си го.
–    Изкара във войската достатъчно дълго, че да разбере кое какво е. Можем да се запишем войници там. Няма ли да ти се сломи сърцето, ако го намерят в някоя уличка с разбита глава?
Тоя беше от лесните въпроси.
–    Не.
Нищо нямаше да му стане на сърцето му, щом тоя, дето са го намерили, не е Смедс Стал.
–    Ами Дъртия рибок? Навремето той слагаше капани във Великата гора.
–    Някоя и друга точна стрела.
–    Тъкмо такива ни трябват. Чисти мошеници, а не хора, дето ще се опитат да ни прецакат с нашия дял. Какво ще кажеш? Да се пробваме ли?
–    Я пак кажи за каква печалба си говорим.
–    Достатъчна, че да си живеем като принцове. Ще пазарим ли ония двамата?
–    Че защо пък не? – вдигна рамене Смедс. – То с какво ли друго да се захвана?
–    По-добре вземи се облечи.