АВТОРИ



Хрониките на Черния отряд III, Бялата роза
ПечатE-mail
Автор: Глен Кук


Страници: 344
Цена: 8.50лв.
6.80лв.

„Бялата роза” е третият епос от прочутите хроники на Глен Кук – фентъзи серията, формирала вкуса на цели поколения поклонници на военното екшън-фентъзи, в което наред с героизма и борбата за велики каузи отново е поставено на карта надмощието на доброто над злото. Хрониките на черният отряд е епос за последното велико войнско братство, оцеляло от древни времена в хиляди битки за какви ли не каузи – с чисто човешки мотиви за оцеляване или под знамената на гръмки каузи на страната на доброто или ... не съвсем. 
В третият роман преродената Бяла роза е последната надежда на доброто в битката срещу сатанинската магьосница, известна като Господарката. В Равнината на Страха войните от Черния отряд, някога воювали на страната на тъмните сили, сега поддържат каузата на Бунта.
Приближава завръщането на кометата, вещаеща пробуждането на Властелина. Там, където е погребана неговата могъща разрушителна сила, се събуждат злокобни създания. Господарката и нейните Покорени, застрашени от надигащата се злина, са готови да се съюзят дори с Бялата Роза...
Дали всъщност всички те не са обикновени хора, впримчени в своята вяра и идеи, а магията и властта не е твърде преходен похват?

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:


6. РАВНИНАТА НА СТРАХА
Когато ми дойде време за дежурство, се качих на повърх­ността. Не видях и следа от Брестака и хората му. Слънцето по­лека залязваше, говорящият камък беше изчезнал. Не се чуваше нито звук освен мърморенето на вятъра.
Мълчаливия седеше в сянката под риф от хилядолетен ко­рал, огрян от слънчевите лъчи, които се процеждаха през криви­те му клонки. Коралът представляваше сигурно прикритие. Мал­цина от обитателите на Равнината не се бояха от отровата му. А за стражата местната екзотика винаги е криела повече опасност, отколкото враговете ни.
Приведох се, гмурнах се под смъртоносните игли и се при­съединих към Мълчаливия. Той е висок, слаб и застарява. Тъм­ните му очи изглеждат фокусирани върху мечтите, които са умре­ли. Стоварих оръжията си до него.
– Има ли нещо?
Той поклати глава в еднократно, разсеяно отрицание. Подре­дих подложките, които си бях донесъл. Коралът се гънеше около нас със стърчащите си двадесет стъпки клонки и разклонения. Не виждахме почти нищо, освен брода през потока, няколкото мърт­ви говорещи камъка и ходещите дървета на отсрещния склон. Едно от тях стоеше до ручея, потопило корена си във водата. Ся­каш усетило вниманието ми, то започна да отстъпва бавно.
Видимата Равнина е гола. Обичайните пустинни издънки и сухи храсти, змии и гущери, скорпиони и паяци, диви кучета и земни катерици... е, срещат се, но рядко. Попадаш на тях обикно­вено в най-неудобния момент. С което се изчерпва животът в Равнината. Сблъскваш се с истинските й странности само когато е наистина неудобно. Лейтенанта се кълне, че ако човек се опита да се самоубие тук, може години наред да живее в мир, покой и пълна безопасност... Е, той обича да преувеличава.
Преобладаващите цветове са червено и кафеникаво, ръжди­во, охра, кърваво-червено и бургундската отсянка на варовикови­те скали и канари. Тук-там се мярка и рядка ивичка оранжево. Коралите лежат, разпръснати на бели и розови рифове. Зеленина почти отсъства. И ходещите дървета, и бодливите храсти са об­расли в прашно сиво-зеленикаво, където зеленият оттенък се раз­личава трудно. Говорещите камъни, живи и мъртви, са сиво-кафяви, напълно различни по цвят от всички други камъни в Равни­ната.
Заоблена сянка се понесе над дивите земи и се плъзна над скалите. Покриваше цели декари и беше твърде наситена, за да е сянка на облак.
– Вятърен кит? Мълчаливия кимна.
Носеше се във високите слоеве между нас и слънцето, но не успях да го различа. Не бях виждал нито един от години. Послед­но май се случи, когато с Брестака пресичахме Равнината заедно с Шепота, по заповед на Господарката... Толкова отдавна ли бе­ше? Времето сякаш летеше, но в това няма нищо забавно.
– Странни са водите под моста, приятелю мой. Странни са водите...
Той кимна, но не каза и дума. Нали си е Мълчалив. Не беше говорил през всичките години, откакто го позна­вам. Нито през времето, докато е вървял с Отряда. Но и Едно­окия, и предшествалия ме Хроникьор твърдяха, че е напълно спо­собен да приказва. От събирани с години откъслеци добих твърдото убеждение, че в младостта си – още преди да се запише при нас – Мълчаливия е положил клетва никога повече да не проговори. Железен закон на Отряда е да не заничаш в живота, който другият е живял, преди да стане част от братството ни. Тъй че нямаше как да науча каквото и да е за обстоятелствата, прину­дили го към това.
Бях го виждал на ръба да си отвори устата, когато се ядоса или се развесели прекомерно, но винаги се опомня в последния момент. От много време насам братята са си създали навик да се опитват да го разговорят – карат го да наруши обета си, – но по­вечето изоставят бързо тези усилия. Мълчаливия има стотици начини да обезкуражи противника, например като напълни по­стелката му с кърлежи.
Сенките се удължаваха. Петната от мрак се разшириха. На­края Мълчаливия се изправи, прекрачи ме и се върна при Дупка­та – тъмна гъвкава сянка, която разсича тъмнината. Странен чо­век е той. Не само че не говори, но и не разпространява слухове. Как да му намериш слабото място на такъв тип?
И все пак е един от най-старите ми и най-близки приятели. Как да го обясниш?
– Е, Знахар...
Гласът беше кух като на призрак. Сепнах се. През кораловия риф задрънча подигравателен смях. Един говорещ камък ми се бе стоварил на главата. Извърнах се леко. Стоеше невъзмутимо на пътеката, по която беше тръгнал Мълчаливия, висок дванаде­сет стъпки и грозен. Урод на рода си.
– Здрасти, камък!
След като се беше позабавлявал за моя сметка, сега ме пре­небрегваше. Стърчеше безмълвен като камък. Ха-ха.
Говорещите камъни принципно са наши съюзници в Равни­ната. Следят за други външни нашественици, но ни съобщават за случващото се само когато това ги устройва.
– Какво става с Брестака? – попитах. Никакъв отговор.
Магически ли бяха те? Предполагам, че не. Иначе не биха оцелели вътре в зануляването, което Глезанка излъчва. Но какво всъщност са тогава? Загадки. Като повечето странни създания наоколо.
– В Равнината има непознати.
– Знам, знам!
Започнаха да се появяват нощни твари. Петна луминесценция пърхаха и се въртяха в небесата. Вятърният кит, чиято сянка бях видял, се отдалечи достатъчно на изток, за да ми покаже бле­стящия си корем. Скоро щеше да се спусне, влачейки пипала, с който улавяше всичко, попаднало на пътя му. Надигна се вятър.
В ноздрите ме удариха вкиснали миризми. Въздухът пукаше и шепнеше, мърмореше и подсвиркваше в корала. Някъде по-отдалеч се разнесоха вятърните чанове на листата на Старото ба­щинско дърво.
То е уникално. Първо или последно от своя род, не знам точ­но. Издига там високия си близо седем метра и дебел три и поло­вина ствол, стърчи до потока и внушава нещо като страхопочитание, а корените му са потънали дълбоко в географския център на Равнината. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия до един се опитваха да разкрият значението му. Не стигнаха до никъде. Малкото диви човешки племена в Равнината го, боготворяха. Твърдяха, че се намира тук от зората на времето. Но то не вдъхва подобно усеща­не за вечност.
Луната изгря. Лежеше безразлична и бременна на хоризон­та, но ми се стори, че виждам нещо да я пресича. Покорен? Или някоя от тварите в Равнината?
Откъм входа на Дупката се разнесоха пререкания. Просте­нах. Точно това ми липсваше! Гоблин и Едноокия. В течение на половин минута неблагодушно си пожелах да не се завърнат по­вече.
– Я престани! Не искам да чувам тези глупости!
Гоблин надникна иззад корала, ухили се и ме предизвика да предприема нещо. Изглеждаше отпочинал и възстановен. Едно­окия попита:
– Писна ли ти, Знахар?
– До гуша ми дойде. Какво правите тук вие двамцата?
– Искахме да подишаме свеж въздух...
Той наклони глава и се втренчи в редицата на канарите. Така значи. Притесняваше се за Брестака.
– Ще се оправи – казах.
– Знам... – и Едноокия допълни. – Излъгах. Глезанка ни пра­ти. Стори й се, че нещо мърда в западния край на заземяването.
– А?
– Не знам какво е било, Знахар! – и внезапно зае защитна позиция.
Беше наранен. Щеше да е наясно, ако не бе Глезанка. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако ми отнемеха всички ле­чителски пособия. Изглеждаше безпомощен пред онова, за което е бил обучаван цял живот.
– И какво смятате да правите?
– Да запалим огън. – Какво?!
Огънят ревеше. Едноокия толкова се амбицира, че насъбра достатъчно сухи дърва да обслужи половин легион. Пламъците се извисяваха все по-нагоре и нагоре в мрака, докато вече разли­чавах какво става на петдесет метра отвъд потока. Последните ходещи дървета се бяха оттеглили. Вероятно са надушили при­ближаването на Едноокия.
С Гоблин примъкнаха половин паднало обикновено дърво. Оставяме ходещите на спокойствие, с изключение на тромчовците, които се препъват в собствените си корени. Не че им се случ­ва често. Те не пътуват кой знае колко.
Двамата започнаха да спорят чий ред е да свърши работа. Пуснаха дървото.
– Изчезвай – каза Гоблин и след миг не остана и следа от тях. Озадачен, огледах мрака. Не видях и не чух нищо.
Открих, че ми е все по-трудно да остана буден. Заех се да чупя един клон, за да се занимавам с нещо. После усетих стран­но...
Спрях насред трошенето. Откога се събираха говорещите камъни? Преброих четиринадесет в контура на осветеното прост­ранство, върху което хвърляха дълги, плътни сенки.
– Какво има? – попитах, а нервите ми бяха опънати до скъсване.
– В Равнината има непознати.
Проклети да бъдат с тяхното повторение. Настаних се близо до огъня и с гръб към него, като подмятах клечки през рамо и подхранвах пламъците. Осветеният кръг се разшири. Преброих още десет камъка. След известно време отбелязах:
– Вече не е новост!
– Един иде!
Това вече беше новост. И беше произнесено с чувство – нещо, на което ставах свидетел за пръв път. Веднъж-дваж ми се стори, че мяркам следа от движение, но не бях сигурен. Светли­ната на огъня често играе номера. Струпах още дърва.
Да, със сигурност забелязвах движение. Отвъд потока. Нещо с човешки силует приближаваше към мен. Бавно. Уморено. При­дадох си престорено отегчен вид. Той се приближи още. На дяс­ното му рамо бе преметнато седло, а в лявата ръка държеше оде­яло. В другата стискаше дървена кутия, дълга близо седем стъпки и десетина сантиметра широка. Лакираната й повърхност сияеше на огъня. Интересно.
Когато пресече потока, забелязах и кучето – проскубан, кра­став и като цяло мръснобял мелез с черен монокъл около едното око и няколко пръски от същия цвят по хълбоците. Куцаше, вдигнало едната си предна лапа. Огънят се отрази в очите му – бяха червени.

ПРЕПОРЪЧВАМЕ

КОЛИЧКА

Количката Ви е празна.