„Надвисналата сянка” е вторият епос от „Хрониките на Черния отряд” на Глен Кук – дарк фентъзи серията за последното велико братство от древните времена, която започва с „Черният отряд”. Следва романът „Бялата роза” 

Наемниците от Черния отряд са въвлечени в битка отново – и този път на страната на Тъмните сили. Но сега не васалите на Господарката застрашават света – опасността е много по-голяма, а надигащата се магьосническа злина – по-древна и ужасяваща от Десетте, Които Били Покорени. Може би съществува път към светлината за наемниците от Отряда, дори за такива като тях. Ако могат да го извървят и да оцелеят...

Отзив, публикуван в интернет от lady wizard:

"Властелинът, който се е оказал силата зад бунта на фалшивата Бяла Роза намира нова възможност да потърси излаз към света, а Гарвана – без да иска – му помага, търгувайки с мъртъвци. Накрая Господарката успява да спре чудовищния си съпруг, Черният отряд дезертира, търсейки следите на Гарвана и истинската преродена Бяла Роза. Равносметката е: истинското име на Господарката не е Ардат, Гарвана е мъртъв (не съвсем, както се оказва по-нататък), а Глезанка и Отрядът стават основа на новия Бунт.
.. Бе, книгите са мегаяки, супер умерени и адски реалистични, колкото и да е силен фантастичният елемент. Наистина, много ми харесват – нещо, което не мога да кажа за почти никое друго фентъзи от .... знам ли, 3-4 години насам. Може и повече."

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:

20. ХВОЙНОГРАД – ПОТАЙНИ РАЗГОВОРИ
Гарвана изчезна от полезрението ни. Дори Гоблин не успя да открие следите му. Перото и Шепота поработиха върху наши­те затворници, докато и двете не се изтощиха, но не откриха ни­що за стария ни приятел. Заключих, че Гарвана е използвал из­мислено име, когато е общувал с тях.
Защо не беше използвал такова и в Патъка? От глупост? От гордост?
Доколкото си спомням, Гарвана страдаше от определени излишъци гордост. Това не му е истинското име – не повече, от­колкото Знахар е моето. Но с този прякор ни беше известен през годината, докато служеше при нас. Никой от Отряда, може би с изключение на Капитана, не знаеше как се казва в действителност. Бил е знатна личност в Опал, поне това знаех. С Хромия бяха станали върли врагове, когато Покореният използвал съпру­гата му и любовника й да го лишат от титлите и правата му. Поне това знаех. Но не и как се е наричал, преди да стане войник от Черния отряд.
Боях се да кажа на Капитана какво сме открили. Той харес­ваше Гарвана. Като братя бяха те, двамата. Капитана, мисля си, остана наранен дълбоко, когато другарчето му дезертира. Още по-дълбоко щеше да страда, ако разбере, че приятелят му е свършил в Хвойноград.
Шепота ни свика, за да обяви резултатите от разпитите. Каза сурово:
– Не постигнахме истинска победа, господа! Всички пленни­ци, освен един-двама, са дилетанти. Още в Чар им извадихме душите. Научихме обаче, че в Черния замък със сигурност плащат за трупове. Обитателите му купуват дори живи тела. Двама от пленниците ни са продавали на тях – събирали пари за Бунта.
Идеята да се продават трупове беше отвратителна, но не чак толкова ужасна. Чудех се що за полза извличат от тях жителите на Черния замък.
Шепота продължи:
– Те обаче не са отговорни за нападението над Катакомбите. Всъщност изобщо не ни интересуват! Предадохме ги на Попечи­телите – да правят с тях каквото си искат. А вие, господа, пак се връщате в града и продължавате да ровите!
– Извинете, госпожо... – обади се Брестака. – Някъде в Хвойноград има човек, който подхранва Черния замък. Намерете го! Господарката го иска!
Гарвана, помислих си веднага. Трябва да е Гарвана. Няма начин да не е той. Да, трябваше да намерим този кучи син. И да го разкараме от града, или да го убием.
Трябва да разберете какво означава Отрядът. За нас той е и баща, и майка, и семейство. Ние не притежаваме нищо друго. Ако хванеха Гарвана, това щеше да доведе до смъртта на семей­ството ни, фигуративно и буквално. Господарката щеше да раз­пусне останките от армията ни, след като ни накаже, задето не сме Й предали Гарвана навремето. Казах на Шепота:
– Може да ни е от помощ, ако знаем с какво си имаме работа. Трудно е да взимаш насериозно нещо, когато никой не ти казва и думица. Какво по-точно правим тук? Замъкът е безкрайно странен, това признавам. Но защо се интересуваме от него?
Шепота като че ли се замисли. В продължение на няколко секунди очите й останаха празни. Явно беше отнесла въпроса до по-висшите власти и влезе във връзка с Господарката. Когато се отърси от транса, поясни:
– Черният замък има корени в Могилните земи.
Това вече привлече вниманието ни. Изхриптях:
– Какво?
– Черният замък е задната вратичка на Властелина, тайният му път за бягство. Когато достигне определен размер и при опре­делени обстоятелства, съществата, които живеят там – а те са плод на неговите ръце, сърце и душа – ще го преместят от Вели­ката могила. Тук.
Неколцина от нас изсумтяха невярващо. При все страннос­тите и магиите, които сме виждали, стори им се почти невероят­но. Шепота продължи:
– Той е предвидил, че Бялата роза ще го победи, макар че не е успял да предусети предателството на Господарката. Още пре­ди Владичеството да падне, започнал да подготвя завръщането си и пратил тук верен последовател със семето на Черния замък. Само че нещо се е объркало. Надали е планирал да прекара в очакване чак толкова време. Може би не е знаел, че в Хвойноград страдат от мания да съхраняват мъртвите си. Какво точно чакат, как беше – кораб, който ще ги заведе до рая?
– Горе-долу – съгласих се аз. – Проучих въпроса, но цялост­ната схема все още ми се струва абсолютно неразбираема. Продължавай! Значи Властелина ще се стовари върху нас тук?
– Не и ако успеем да го спрем. Но може би сме закъснели прекомерно. Този човек... Ако не го хванем скоро, ще стане твърде късно. Порталът е почти готов за отваряне.
Погледнах към Брестака. И той ме гледаше. Леле, помислих си. Ако Гарвана знаеше какви ги върши... Но въпреки това не ус­пях да му се разсърдя. Всичко беше заради Глезанка. Не би могъл да знае, че зловещата постройка е дело на Властелина. Поне толкова съвест имаше и щеше да намери друг начин... Как­во, по дяволите, възнамеряваше да прави с толкова много пари?
Трябваше да го намерим. До това се свеждаха нещата. Все едно какво вършим оттук нататък. Главната ни цел – за благото на Братството – трябваше да стане отстраняването му от Хвойноград.
Спогледах се с Брестака и той кимна. От този миг нататък щяхме да се борим за оцеляването на Отряда ни.
Някъде, по някакъв начин Гарвана сигурно беше подушил неприятностите. Гоблин прерови под всеки камък в Патъка, сле­деше всички задни улички и практически се засели в „Желязна­та лилия", но въпреки това не намери абсолютно нищо.
Времето си минаваше. Скоро щеше да дойде пролетта. А ние се паникьосвахме все повече.